Фундаменталистките организации и арабско-израелският конфликт

Изследвания

Фундаменталистките партии, заедно с всички арабски национално-политически сили, единодушно приемат Израел за изкуствено създадена държава, която е едно от произведенията на западния колониализъм. Според възгледите на ислямските фундаменталисти, еврейската държава е един от остатъците на  колониалните огнища на напрежение, създадени от западния свят. Нейната задача е да запази западните интереси в Близкия изток и да проваля всеки опит за обединение на арабския свят с цел противодействието на западните планове за политическа и икономическа доминация в региона(1).

Печат

 

 

 

 

 

 

 

         Организацията “Мюсюлмански братя” счита Великобритания за отговорна за създаването на държавата Израел, която за тази цел окупира Палестина(2). Партията “Ал тахрир” твърди, че САЩ са тези, които са създали Израел като един от своите щати и използва еврейската държава като средство за утвърждаване на влиянието си в този район(3). Фундаменталистките партии не разчитат на арабските режими в борбата с Израел, тъй като според тях тези режими са порочни, поддържат западните капиталистически страни и използват арабските армии, за да защитават себе си от своя народ, а не за защита от чужди врагове или за борба с Израел.

 

 

 

 

 

 

 

           Фундаменталистите заемат критична позиция по отношение на ООП и мирната й политика. Те смятат, че светските ценности на организацията са се провалили по време на борбата на палестинския народ срещу еврейската държава. Според тях ООП не успя да отбележи какъвто и да е успех в тази насока именно заради националното предателство на арабските режими(4).

 

 

 

 

 

 

 

         В отношенията си към арабо-израелският конфликт фундаменталистките партии се опират на шариатската постановка, която гласи: “Ако враг окупира някоя мюсюлманска територия, то жителите й са длъжни да се сражават срещу него, докато го прогонят от земята си. Ако те обаче не могат да го изгонят, то мюсюлманите от съседните ислямски територии трябва да се включат в битката, докато дългът обхване всички мюсюлмани” (5). С тази постановка може да се обяснят някои от военните и терористични акции на ислямските екстремистки групировки срещу западни и израелски обекти в редица арабски държави, а също така и участието на ислямски доброволци във военните действия в Босна, Косово, Дагестан, Чечения и др. Фундаменталистите възприемат ислямския свят като неделима цялост, а всяка държава, нападнала или нападаща “ислямското отечество” за агресор, от който мюсюлманите трябва да се освободят, като се подкрепят взаимно. За тях Палестина не е обикновена част от мюсюлманския свят, тя притежава изключително религиозно значение заради светите места, които се намират там. В Ерусалим, определен за трети по важност град за мюсюлманите, се намира джамията Ал-Акса, молитва в която, според преданията, има силата на 500 молитви, произнесени в обикновена джамия(6).

 

 

 

 

 

 

 

         Религиозният аспект заема съществено място в арабо-израелският конфликт, не само за ислямските фундаменталисти и за нацията като цяло, но също и за другата страна в конфликта - Израел. Тя оправдава окупирането на палестинските земи и своето създаване, опирайки се върху религиозни текстове и лозунги, които определят Палестина като земя, подарена на Юдеите от Бог (7). От тази гледна точка не звучат странно подобни схващания на ислямските фундаменталисти: “Борбата ни срещу Израел в същността си е религиозна борба, даже и да приеме политически, икономически и национални измерения”(8). Друга теза гласи: “Ако врагът ни се бори в името на религията, то и ние ще се бием с религията; ако събира войските си в името на Йехова - еврейския бог, ние ще мобилизираме армиите си в името на Аллах и ако те се сражават в името на Тората, ние - в името на Корана; и ако споменават пророчествата на Исая, ще им отвърнем с “хадисите” на Мохамед и неговите пророчества.”(9)

 

 

 

 

 

 

 

         Историята на отношенията между евреите и мюсюлманите преди 90-те години на ХІХ век като цяло не е била история на войни и враждебност. Отношението на мюсюлманите към евреите е било много по-положително от това на християните към тях. Ярък пример за това е приемането от страна на мюсюлманските държави на огромен брой евреи, прокудени от Испания(10). Отношенията между тези две общности прерастват в остра враждебност след създаването на държавата Израел и окупирането на светите места, изключително важни за исляма. Това подтиква мюсюлманите към съпротива срещу проекта за създаване на новата държава, а и след нейното основаване - към борба срещу съществуването й (11). Съпротивата на фундаменталистите срещу създаването на еврейската държава в Палестина не носи агресивен характер срещу всички евреи в света, а срещу онези, които са окупирали палестинската земя и искат създаването на държава за сметка на палестинския народ. Подобна гледна точка се изяснява във възгледите на Хасан Ал-Бана, основател на организацията “Мюсюлмански братя”: “Несъмнено, ние дълбоко съчувстваме заради репресиите над евреите в Европа, но смисълът на това е не да се търси компенсация чрез агресия срещу арабите и да се продължават репресиите чрез нападения и унищожения на палестинският народ.”(12)

 

 

 

 

 

 

 

         Някои екстремистки партии са трансформирали арабо-израелския конфликт във война между мюсюлмани и евреи. Всеки мюсюлманин е поставен на едната страна на конфликта, а всеки евреин - на другата. Тази крайна позиция на екстремистките партии не изразява мнението на болшинството фундаменталистки партии, които определят конфликта като ислямо-израелски и се борят срещу Израел, в качеството й на ционистка държава. В тази светлина са възгледите на Рашид Ганусши – ръководител на партията “Ал-Нахдал Ал-Исламия” (Движение за ислямско възраждане) в Тунис, който предлага разрешаването на палестинския въпрос чрез създаване на федерация между Йордания, Египет и Палестина, след премахването на държавата Израел, където евреи, християни и мюсюлмани ще живеят като сънародници(13).

 

 

 

 

 

 

 

         След войната през 1967 г. и израелската окупация на Западния бряг, включително на Ерусалим и ивицата Газа, в средите на евреите в Израел се засилват екстремистките националистически течения (14). От средата на 70-те години все по-важна роля в израелската политика започват да играят десните и в частност религиозните партии, оповестявайки крайните си позиции срещу неевреите, и по-специално срещу мюсюлманите (15). Засилването на ролята на религиозните и екстремистки организации в политическия живот на Израел се отразява върху състава на парламента. Тези партии се превръщат в решаваща сила при съставянето на правителства и при тяхното сваляне. Те заемат крайни и расистки позиции срещу арабите. Такива например защитава Маир Кахана, ръководител на еврейското екстремистко движение Ках, убит през 1990 год. В една от речите си той твърди:

 

 

 

 

 

 

 

         “Арабите са раково образование сред нас, но няма нито един, който да застане зад това или да го каже. Аз ви казвам онова, което всеки от вас си мисли в дъното на душата си. Има само едно- единствено решение и това е прогонването на арабите. Нека да стана министър на отбраната за два месеца и нито една хлебарка няма да оставя. Ще ви поднеса чиста израелска земя. Дайте ми властта и аз ще се погрижа  за вас.”(16)

 

 

 

 

 

 

 

         Подобни позиции започват да се роят в религиозните институти и особено сред равините, работещи във войската или близки до днешните политически партии. Председателят на Главната комисия за защита на човешките права- равин Мурхадай Ядидафайз, призовава правителството през юли 1992 год. да разреши употребата на органите на араби, убити в Интифадата, за присаждане на нуждаещи се евреи и по този начин да бъде разрешен медицински този проблем, като се заобиколи неудобния въпрос за използването на телата на евреи, защото това се смята за грях в ортодоксалната юдейска религия(17).

 

 

 

 

 

 

 

         През същата година, духовният водач на третата по големина политическа и най-голямата религиозна партия - движението “Шас”, равин Уфадия Йосиф казва: “Арабите са по-лоши от повечето диви зверове.” Без съмнение такива расистки и екстремистки позиции подхранват крайните екстремистки идеи, откроили се сред някои ислямски фундаменталистки партии през последните години. Те дават възможност за обединяването на народните маси. Няма съмнение също, че ислямският екстремизъм от своя страна подхранва еврейския фундаментализъм и не бива да ни учудва фактът, че между позициите на тези две течения по отношение на мирния процес има много общи черти: и двете страни отхвърлят мирните инициативи и отказват да направят каквито и да е отстъпки в полза на другия.

 

 

 

 

 

 

 

         Мюсюлманските фундаменталистки партии отказват да признаят правото на Израел да съществува като държава и отхвърлят всяко политическо решение, което не води до освобождаването на цяла Палестина. Движението Хамас, което е една от групировките в организацията “Мюсюлмански братя”, твърди, че “мирните решения и конференциите за решаване на палестинския проблем противоречат на кредото на движението: отстъпването на която и да е част от Палестина е отстъпление от религията.” (18) Движението смята, че тези конференции и инициативи са загуба на време, а световните сили, които са техни инициатори, заемат открито произраелски позиции. Затова тези мероприятия не могат да осъществят на практика арабските искания и да гарантират правата на палестинците(19). Партията “Ат тахрир” тълкува целта на мирните проекти в Близкия Изток, като “продължаващи опити  на САЩ да укрепят влиянието си в района”. Критикуват се всички форми на започналите след Мадридската мирна конференция арабо-израелски преговори, които се определят за “една от най-големите беди, които арабските управници донесоха на ислямската общност.”(20)

 

 

 

 

 

 

 

         Според туниската партия “Нахда”, мирният процес в Близкия Изток “ не удовлетворява дори и минималните изисквания на арабите, а има за цел налагането на Израел като водеща страна в региона.” Повод за това изказване на лидера на движението Рашид Ганусши е речта на Шимон Перес в Казабланка, в която той се обръща към арабите с думите: “Повече от половин век вие се борихте срещу водещата позиция на Египет в арабския свят, защо сега не опитате да предоставите тази роля на Израел?”(21)

 

 

 

 

 

 

 

         В унисон с отрицателното отношение на ислямистките партии към мирния процес е и отказът им да приемат мирните споразумения, подписани между някои арабски страни и Израел. Особено активни бяха инициативите за анулиране на тези договорености, прекъсване на дипломатическите, икономическите и културните отношения с еврейската държава и спирането на процеса на интеграция в района. Този проблем е сред най-приоритетните за фундаменталистите в Египет, Ливан, Йордания и Палестина. Според тях военните действия и обявяването на свещена война на Израел са единственото възможно разрешение на палестинския проблем. Ислямистите виждат във воденето на тази освободителна война религиозно задължение и призвание за всеки вярващ мюсюлманин. Заедно с това, подходът на фундаменталистките партии към арабо-израелският конфликт и въоръжените действия срещу Израел не е един и същ. Той се различава според стиловете на работа на тези партии, техните политически програми и цели, близостта на държавата, от която действат срещу Израел. В зависимост от отношението им към воденето на военни действия срещу еврейската държава, можем да различим три типа позиции на фундаменталистките партии:

 

 

 

 

 

 

 

         - Първото течение включва “Хизбулла” и Ислямската група в Ливан, движенията “Хамас” и “Ислямски джихад” в Палестина, които предприемат преки военни действия срещу Израел и поставят това сред главните си приоритети;

 

 

 

 

 

 

 

         - Второто течение включва групите “Джихад” и Ислямската група в Египет, движението “Армията на Мохамед” в Йордания и някои други малки фундаменталистки формирования. Те водят военни действия срещу израелски цели в арабските страни, подписали мирни споразумения с Израел, като целта им е да повлияят на правните системи в тези страни за постигане анулирането на тези договорености;    

 

 

 

 

 

 

 

         - Третото течение включва партии, които не водят военни действия срещу Израел и това не е сред техните приоритети. Те се задоволяват с оказването на политическа и морална подкрепа на формированията от гореспоменатите две течения. Тук са включени болшинството от големите фундаменталистки партии, действащи в арабския свят, като Националния ислямски фронт в Судан, Партията на възраждането в Тунис, Фронта за ислямско спасение в Алжир, организацията “Мюсюлмански братя”, иракската партия “Дауа” и др.  Тези организации отдават най-голямо значение на политическата работа в своите страни и активно действат за промяна на правните им системи с цел неустановяване на отношения с Израел. Те подтикват, също така, народните маси към съпротива срещу нормализирането на тези отношения.

 

 

 

 

 

 

 

         Извън тези три течения, с позицията си по арабо-израелският конфликт се откроява партията “Ат тахрир”. Нейните представители споделят мнението на фундаменталистите, че съществуването на държавата Израел е незаконно и тя трябва да бъде унищожена. Те обаче не подкрепят воденето на каквито и да е военни действия, докато не бъде създаден Ислямски Халифат, защото само единна  ислямска държава може да нанесе поражение на Израел: “Еврейската държава е силна и само друга силна държава може да я победи. Утопия е да се твърди, че партиите и организациите могат сами да направят това.” Решението според партията трябва да се търси в “сериозната работа за установяване на Ислямски халифат, който ще обяви Свещена война на евреите и ще ги унищожи.”(22) Докато този стремеж на партията се осъществи, тя се задоволява с активна антиизраелска политическа и агитационна дейност и обвинения към арабските режими и партии в неспособност да се борят с Израел.

 

 

 

 

 

 

 

         Представянето на конфликта между араби и евреи като ислямо-юдейски омаловажава участието на палестинските и арабски християни, които рамо до рамо с мюсюлманите се борят срещу израелската окупация, за създаване на независима палестинска държава.

 

 

 

 

 

 

 

         Реалното и законно разрешаване на конфликта се състои в цялостното прилагане на резолюциите, приети от ООН и Съвета за сигурност, и по-специално на резолюции № 242 и 238, предвиждащи изтеглянето на Израел от окупираните през 1967 година арабски територии, включително от Ерусалим, както и на резолюция №192, която признава правото на палестинските бежанци да се завърнат по родните си места, от които насилствено са били прогонени.

 

 

 

 

 

 

 

         Пречките по пътя на мирния процес в Близкия Изток водят до установяване на атмосфера на страх и отчаяние и сред двата народа - палестинския и израелския, и стимулира проявите на насилие и крайните течения и от двете страни.  Екстремистки сили съществуват и в двете общества още от началото на конфликта, но без широката подкрепа на масите. От началото на мирния процес и през последните десет години двата народа доказаха сериозното си намерение да живеят в разбирателство и да сложат край на конфликта по мирен път. Факт е, че намаляването на влиянието на екстремистите е пропорционално на отбелязвания напредък по пътя на мира. Екстремизмът може да се развива и да се превърне в обществена тенденция само в обстановка на отчаяние и кризи. Взривовете на насилие в Близкия Изток избухват всеки път, когато мирният процес бъде спрян, а това е красноречиво доказателство за необходимостта единствено от мирно разрешаване на конфликта .

 

 

 

 

 

 

Източници:

 

 

 

(1) Bassam Tibi, Conflict and War in the Middle East, 1967-91, London:  Macmillan, 1993, стр.198

 

 

 

(2) ??? ????? , ????? ????? ???? ?? ??????? ???? , ???????????????? , ??????? , 1980,  стр. 43.

 

 

 

(3) Призив на партията Тахрир от 18 април 1992.

 

 

 

(4) Устав на Хамас, стр. 13.

 

 

 

(5) ???? ???? ??????? , ???? ??????? ????? ?????? , ???? ??????????, стр. 28.

 

 

 

(6) ???? ???? ??? ???? , ??????? ????? ????? , ??????????????????????? , ?????, 1985, стр. 215.

 

 

 

(7) ???? ???????? , ?????? ????????? , ????? ??????? , ????? 1993, стр. 23.

 

 

 

(8) Пак там

 

 

 

(9) Пак там

 

 

 

(10) ???? ??????? , ??????? ?????? , ??? ?????? , ?????, ????????????? ???????, 1995 стр. 167.

 

 

 

(11) Пак там

 

 

 

(12) ??? ????? , ????? ????? ???? ?? ??????? ???? , ????????????????, ???????, 1980, стр. 92.

 

 

 

(13) ???? ??????? , ??????? ??????, 1995, стр.168.

 

 

 

(14) Пак там

 

 

 

(15) Пак там, стр. 169.

 

 

 

(16) Пак там

 

 

 

(17) Пак там

 

 

 

(18) Устав на Хамас

 

 

 

(19) Устава на Хамас

 

 

 

(20) Партия Тахрир, Призив от 9 март 1994.

 

 

 

(21) Рашид Гануши , интервю, http://msanews.mynet.net/intra2.html

 

 

 

(22) Партия Тахир, Призив от 9 март 1994.