Ислямското възраждане – причини, фактори и предпоставки(1)

Изследвания

В огромната научна литература, разглеждаща проблемите на ислямското възраждане, съществуват различни методологични подходи, които многостранно анализират това сложно явление. Американският ориенталист Бърнард Луис смята, че сегашното Ислямско възраждане е следствие от развитието на класическия принцип в исляма за единство между духовната и светската власт.

Печат

 

 Отделянето на светската власт в лицето на държавата от религиозната, което става факт в някои ислямски държави едва през ХХ век, представлява нетипично отклонение на ислямските общества от техния исторически път и традиции. Други учени, като Фред Холидей, обясняват процеса на Ислямското възраждане с въздействието на актуални политически и икономически причини. Те приемат тезата, че мотивите за това възраждане се коренят в конкретните социално-икономически кризи, които разтърсват преобладаващата част от ислямските страни.(1) Самите ислямски фундаменталисти обясняват съвременния ислямски ренесанс с намесата на божията воля и съдбовната предопределеност.(2) Реалната картина обаче е много по-сложна и комплексна и не може да се обясни едностранчиво, само с влиянието на един фактор. Затова изследването на причините и факторите за Ислямското възраждане трябва да има комплексен характер и задължително да се разглежда в контекста на тяхната взаимовръзка между отделните процеси. Причините и факторите за Ислямското възраждане са както взаимно свързани, така и взаимно въздействащи помежду си. Отчитайки тази специфика, в настоящето изследване ще бъде приложен комплексният интердисциплинарен анализ, чиято цел ще бъде да анализира в дълбочина и ширина, както отделните феномени, така и сложните взаимовръзки между тях.

 

 

1) Сливането на политиката и религията

 

 

         Пророкът Мохамед започва първия етап от своята мисия в Мека, проповядвайки пред арабите чисто нравствени и духовни принципи, каквито са например отказа от езичеството и многобожието, приемането на монотеизма в лицето на единния бог - Аллах, проповядването на комплекс от морални отношения между хората и др. Този първи етап от мисията на Мохамед продължил тринадесет години. Тогава ислямът се оформил като духовно и морално учение, което принципно не се различава от всички останали монотеистични религии. През 622 година обаче Мохамед бил принуден да емигрира в Ятреб (бъдещата Медина). Там той вече се изявил не само като религиозен проповедник, а също така успял да положи основите на първата ислямска държава. Най-характерната особеност на ранната ислямска държава е тъждествеността между духовната и светската власт. Множеството от мнения, решения и поведенчески критерии на Мохамед, отнасящи се към различните сфери на живота - духовна, икономическа, политическа и т.н., от този момент се приемат едновременно, както като светски правни норми, така и като постулати от ислямската догматика. Именно тази специфика на зараждането и установяването на исляма обяснява универсалността и всеобхватността на действието на религиозните постулати върху всички области на обществената и държавна дейност. Тази специфика на идентичността на религиозните догми и светските закони на свой ред формира специфичния характер и светоглед на мюсюлманина, характеризиращ се с дълбоко и всеобхватно влияние на религията в цялостния му личен, всекидневен живот и бит. Това влияние е проникнало буквално във всичко, не само в задължителните пет молитви на ден, спазването на рамазана, хадж (хаджилък), закат (благотворителност) и други чисто религиозни обреди, но и в начина, по който човек спи, яде, общува с хората, както и в принципите, според които ръководи своето стопанство, обработва земята си и търгува. След смъртта на Мохамед неговите наследници разширяват ислямската държава. Тя обхваща обширна територия - от Китай до западните граници на Франция. Към исляма се приобщават много нови народи и етноси. Новата държава налага нова политическа, икономическа и социална система, много по-различна и сложна от тази, която е била първоначално установена на Арабския полуостров.(1) Ислямът трябваше да даде отговор на тези нови проблеми. Само че текстовете на Корана и техните тълкувания до този момент не носят ясно обяснение и решения на много от новите социално-икономически и политически проблеми . За да отговорят на новите потребности, ислямските държавници и учени се опитват да намерят адекватни решения в текстовете на Суната, а когато и това не е достатъчно, те просто прибягват към търсене на решение на проблемите по законите на логиката, интерпретирайки класическите ислямски текстове. Така се ражда самостоятелна ислямска догматична дисциплина “фъкх” (буквално - разбиране), занимаваща се с разработването на специална методика за изучаване на ислямското учение и закони, отнасящи се към различни сфери на живота.(2) Нещо повече, появява се правотворческият метод “ижтихад”, чрез който се търсят пътища за адаптиране на законите на логиката към класическите ислямски догми и учение.(3) Те трябва да бъдат поставени в хармония с всяка нова конкретна историческа или социална ситуация. По този начин се дава възможност на религията, науката и общественият живот да съжителстват в хармония в ислямската държава и да станат основен фактор за развитие на обществото. Така мюсюлманите успяват да създадат една от най-големите империи и една от най-великите цивилизации в историята на човечеството. В тази цивилизация ислямът играе основна роля не само за изграждането на нравствено-духовната ценностна система на обществото, но представлява и доминираща социално-политическа идеология, която влияе дълбоко във всички сфери от живота на хората и държавата. Всеобхватността и изключителната прецизност на догмите на ислямската религия и нейното дълбоко присъствие във всекидневния живот на хората водят  до формиране на специфично обществено и индивидуално съзнание и поведение на мюсюлманите. Влиянието на религията във формирането на това обществено съзнание и поведение продължава през вековете до наши дни, независимо че то има различни форми и степени на проявление в зависимост от различното социално-политическо и икономическо развитие в отделните ислямски страни. Ислямът и водещата средновековна цивилизация, свързана с него, е неразделна част от историческото наследство на ислямските народи, независимо от техните етнически различия и географско разположение. Тази част от историческото им наследство “е била и остава и до днес основен източник на гордост и високо самочувствие на мюсюлманите, към което те неизменно се обръщат и в моменти на подем, и в моменти на упадък, превръщайки го в крепост срещу чуждото влияние”.(4) След ХІ век вътрешните противоречия в огромната ислямска империя се задълбочават, активизират се и вътрешните междуособици, които в крайна сметка довеждат до разпокъсването на държавата на множество самостоятелни части. Паралелно с това, белег за негативни процеси в арабското общество е разрастването на корупцията, която довежда до разпадане на икономиката. Така, вече в ХVІ век, по време на османското нашествие, ислямският свят се намира в състояние на дълбок упадък, характеризиращ се с изостаналост, неграмотност, бедност, икономическа и политическа корупция. Идването на османските турци, не само че не прекъсва този процес на упадък, но и го задълбочава. Класическите ислямски догми и учение също не остават незасегнати от разпада на ислямската цивилизация. Те започват да се изкривяват и смесват с различни митове и измислици. (5) Можем да направим заключението, че епохата, в която живее ислямският свят от края на ХVІ до началото на ХХ век, представлява най-неуспешния период в ислямската история. За него е характерна обща политическа, икономическа, социална и културна изостаналост. Неосъвременяването на правотворческия метод ижтихад довежда до израждането на ислямската религия и превръщането й в инструмент за контрол над нискостатусните обществени групи в ръцете на управниците. В крайна сметка се достига до изопачаване на ислямската догматика чрез нейното половинчато и спекулативно тълкуване, което на свой ред води до ново задълбочаване на кризата в ислямските общества. Нормотворческият подход иждихад изчезва като научна практика. Откъснали се от класическите ислямски догми, новите държавници започват да използват услугите на псевдоучени и тълкуватели, за да легализират своите политически решения и методи на управление, почиващи върху корупцията и деградацията.

 

 

 

2) Историческа ретроспекция

 

 

 

         В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век европейските колониални държави започват активна политика на завладяването на големи части от арабските и ислямските страни. Това става чрез открита военна експанзия или чрез използването на натрупаното политическо недоволство, възпламенило местните съпротивителни движения и въстания срещу османското владичество. Тези опити на европейските страни са придружени от изпращането на големи групи християнски мисионери, които създават християнски религиозни, културни и образователни центрове в ислямските страни. Имплицитно чрез тези действия се цели неутрализирането на влиянието на ислямската религия. Контактът между ислямските народи и европейската цивилизация, който се засилва чрез пряк досег през този период, довежда тези народи до осъзнаване на тяхното трагично изоставане във всички сфери на живота. Обучаването на голям брой млади мюсюлмани в европейски колежи и университети и завръщането им в родните страни създава нови слоеве сред местната интелигенция. Тези европейски възпитаници стават инициатори за формирането на нови идеи, които отварят пътищата за навлизане на европейската обществена мисъл и практика в ислямския свят. Те стават инициатори за появата на просветна и издателска дейност от европейски тип, на светски училища, вестници и др.(6) През втората половина на ХІХ век се появяват и избистрят политическите и философски идеи, които търсят и предлагат пътища за изход на ислямския свят от неговата политическа, икономическа и социална изостаналост. Тези идеи се развиват основно в две направления - секуларизъм и ислямски реформизъм. Секуларистите смятат, че тясното обвързване на ислямските народи с ислямската религия е причината за тяхната изостаналост. Те лансират тезата, че тези народи трябва да се освободят от това тясно обвързване и да отделят религията от своя политически и социален живот, ако искат да преодолеят своята изостаналост и да възвърнат място си сред цивилизованите народи. Секуларистките идеи влязоха в ислямския свят основно чрез американските и европейски мисионери, а след това бяха допълнително разпространени от възпитаниците на европейските училища и университети. Тези възпитаници бяха впечатлени от непознатата дотогава за тях европейска ценностна система и социални и културни постижения. Съвсем логично голяма част от тях попадат под влиянието на европейската обществено-философска мисъл, важно място в която заема принципът за отделяне на църквата от държавата. Споменатата група от западни възпитаници се заемат с издаване на периодичен печат в родните си места, чрез който популяризират европейската ценностна система и пледират за отделяне на религията от държавата и от всекидневния живот на ислямските народи. Повечето от тази завършила своето образование в Европа интелигенция, която се смята за авангард на секуларизма, са християни. По-късно към тях обаче се присъединяват и значителна част мюсюлмани. С появата на секуларизма в арабския свят през втората половина на ХІХ век се появяват и идеите за арабския национализъм. Тези идеи са насочени предимно срещу Османската империя, която използва исляма, за да упражнява контрол и да държи в подчинение покорените народи. Секуларизмът и национализмът едновременно проповядват освобождаването на арабските народи от османското владичество и създаването на независими национални държави. С това тези идеологии целят не само освобождение от турската политическа власт, но и подмяна на очевидната религиозната кохерентност между хората с алтернативното чувство за обща национална принадлежност. Тези идеи намират макар и ограничена подкрепа в страни като Сирия, Йордания, Ирак и др., където има големи християнски общности, съжителстващи с ислямското общество.(7) Политиката на големите колониални европейски държави Франция и Англия също е насочена към подпомагане на разпространяването на секуларистките идеи в ислямските страни. Тя ги използва като едно от средствата за отслабване на Османската империя и разчистване на пътя към завладяване на територии от нея. Но идеите на секуларизма са използвани като инструмент за осъществяване на агресивно-колониалната практика на тези държави. Например при завладяването на Алжир и Тунис от Франция, именно на секуларизма се възлагат надежди за неутрализирането на ислямската религия, която се превръща в идеология на съпротивата срещу новите колонизатори в тези страни. Въпреки това идеите на секуларизма и национализма в ислямските страни през ХІХ век не носят антизападен или антиевропейски заряд. Точно обратното, те са плод и отразяват възхищението на арабският свят от постиженията на европейската цивилизация и нейната ценностна система. Основното, което поражда това възхищение и ентусиазъм, са европейските демократични принципи, плуралистичната политическа система, правата на човека и особено правата на жената и т.н. Привържениците на секуларизма искат да приложат тези принципи и в ислямските страни. Те критикуват диктаторските методи на управление в ислямските страни, борят се за повишаване на грамотността и като цяло на образователния ценз на населението и т.н. Разбира се, през ХІХ век тези идеи не могат да намерят широко разпространение в изостаналите ислямски общества, които от няколко века се намират в условията на цялостен упадък. Те влизат в остър конфликт с господстващото религиозно съзнание в тези страни. Още повече, че официалната турска власт също застава срещу тези идеи, обявявайки ги не само за антирелигиозни, но и за противодържавни. През втората половина на ХІХ и началото на ХХ век се появяват идеите на ислямския реформизъм. Техни най-ярки носители са трима ислямски общественици и религиозни учени: Джамал ад-дин Афгани, Мохамед Абду и Абдулрахман Кавакиби. Ислямските реформисти смятат, че основна причина за изостаналостта на ислямския свят е догматичното и закостеняло разбиране и прилагане на ислямското учение. По тази причина те апелират към осъвременяване и търсене на ново начало на ислямското мислене и адекватното му прилагане в социално-политическия живот на мюсюлманите. Освен това трябва да се намери ново звучене или преоткриване на правотворческия метод ижтихад. Чрез новата формулировка е възможно да се достигне до намирането на нови ислямски решения на актуалните проблеми, възникнали в резултат на настъпилите нови социално-политически и икономически промени в ислямския свят.(8) Привържениците на тази идея призовават към своевременно тълкуване и разбиране на текстовете на Корана, подчертавайки, че ислямът е такава религия, която има всеобхватно съдържание. Вярата на Мохамед абсорбира в себе си социално-политически принципи, чиито универсализъм ги прави валидни за всяко време и за всяко общество. На тази база, развивайки своите виждания за съвместното тълкуване на текстовете на Корана, Мохамед Абду написва книгата “Тълкуването на Корана”, която се смята за изключително модерна интерпретация на цитатите от Корана и съвпада с новите промени и с духа на новото време. Реформистите апелират към изчистването на ислямското учение от консервативните напластявания през последните векове, чието основно съдържание представляват измислици и митове. Те протестират също така и срещу политическата и административна корупция, обхванала тогава ислямския свят и особено турската държава.(9) Настояват и за необходимостта мюсюлманите да се борят срещу неграмотността, да се образоват и да усвояват научните и технически постижения на европейската цивилизация. Реформаторите се обявяват в защита на правата на жените: правото им на образование, труд, дори на правото им да си избират съпруг и да имат по-достойни позиции в семейството.(10) Ислямските реформатори издигат тезата за ислямското единство, необвързано с национална или етническа принадлежност. Те се противопоставят на колониалната политика на западните страни спрямо ислямския свят и призовават мюсюлманите да се борят срещу всяко чуждо присъствие.(11) Идеите на ислямските реформатори представляват революция в ислямското мислене през ХІХ век. Затова те срещат силна съпротива от страна на традиционните религиозни среди, които основателно виждат в новите западни идеи заплаха за своето влияние и контрол върху многобройните нискостатусни обществени групи. Против реформистите застава също така и османската държава. Това обаче не й пречи да се възползва от призивите за ислямско единство, особено от популярния призив на Джамаладин Афгани за създаване на ислямска лига, която да обедини ислямските народи, в усилието да бъдат потиснати опитите на някои народи да се отделят на етническа основа от Османската империя.(12) Огромният процент неграмотност в ислямския свят, крайно ограниченото разпространение на печатни издания (книги и периодичен печат) и съпротивата, оказвана от консервативните религиозни кръгове, силно ограничават пропагандирането на реформаторските идеи сред нискостатусните групи. Независимо от споменатите пречки, тези идеи се развиват и в крайна сметка се превръщат в основата на ислямското политическо движение на ХХ век. Те оказват и голямо влияние върху създаването на ислямските фундаменталистки партии през първата половина на века. Такива са Движението на мюсюлманските братя в Египет (1928 г.), организацията ”Ал Джамаа Aл Исламиа” в Индия и Пакистан (1942 г.) и др.(13) След Първата световна война и разпадането на Османската империя по-голямата част от ислямския свят попада под контрола на западните колониални сили, било чрез пряка военна окупация, било чрез тясно обвързване на местните политически режими с колониалните държави. В големите градове широко се развива търговията със Запада, появява се и местна дребна индустрия, развиват се шосейният и железопътният транспорт. Качествени промени настъпват и в културната област. Създават се нови училища и колежи, които използват светските европейски методи на образование, намалява се процентът на неграмотността, увеличава се публикуването и разпространението на нови книги и периодичен печат, появяват се киното и радио мрежата. Тези промени оказват огромно влияние върху социално-политическия и културен живот в ислямските страни. Формират се нови социални слоеве и класи, като предприемаческата средна и едра буржоазия, засилва се влиянието на интелигенцията върху масите. Новите социални групи приемат широко секуларистките идеи и западните философии и идеологии. На тяхна база се формират новите политически партии и движения. Появява се пъстра гама от нови партии: комунистически, националистически, либерални и др. Тези партии са принудени да водят борба на два фронта. От една страна те воюват с колониалното управление за постигане на националната независимост, а от друга със старите феодални и полуфеодални слоеве, които имат подкрепата на традиционните религиозни кръгове. Като цяло, тези политическите организации бързо намират път към нискостатусните групи и в периода между двете световни войни изиграват доминираща роля на политическата сцена. През същия период се развиват и идеите на ислямския реформизъм, особено след ликвидирането на институцията на ислямския халифат през 1924 г. в Турция. Тази много важна институция продължава психологически да играе ролята на символ на единството на ислямския свят до окончателното й премахване, въпреки че след младотурската революция от 1908 г. загубва своите доминиращи позиции. (14) Поради това премахването на ислямския халифат предизвика остра реакция сред нискостатусните групи, които емоционално и религиозно са обвързани с него. Затова във възникналия вакуум веднага се появяват нови партии, които си поставят за цел възстановяването на ислямският халифат и създаване на ислямска държава, която е изградена и се управлява по законите на шариата. Основна роля в програмите на тези партии играят идеите на ислямския реформизъм от края на ХІХ век. С това обаче тези програми влизат в остро противоречие с програмите на различните видове светски партии. По същество голяма част от идеите в тези програми представляват силна реакция срещу широкото навлизане на секуларните идеологии в ислямските общества и срещу европейския колониализъм в ислямските страни. (15) Основното противоречие между новите ислямисти и секуларните партии се изразява на първо място в отношението им към връзката религия-държава. Секуларистите твърдят, че сливането на религията и държавата пречи на социално-политическия, културния и научния прогрес. Според тях религията не трябва да има място в политиката и обвиняват ислямистите в реакционна позиция и ретроградна оценка на околния свят. На свой ред ислямистите, отхвърляйки тези обвинения и цитирайки историческия опит на първата ислямска държава, твърдят, че ислямът не може да бъде изолиран от политиката и обществения живот на хората. Възстановяването на ислямската държава, прилагаща шариата, е единственият път пред мюсюлманите за преодоляване на тяхната изостаналост и париране на стремежите на колониализма и западното влияние. Другото основно противоречие се явява в продължението на спора, възникнал още през ХІХ век за същността на понятията “религиозна” и “национална идентичност”. Ислямистите не признават етническите и националните различия като основание за политическо и социално обособяване на народите. Те смятат, че национализмът води до разрушаване на ислямския свят и се превръща в източник на нови конфликти между ислямските народи. Той единствено служи на колониалната политика на европейските страни в името на противопоставянето и разделянето между ислямските държави.(16) Въпреки че ислямистите апелират ислямските народи да се възползват от постиженията на западния научен и технически прогрес, те се противопоставят на различните европейски обществени и политически идеологии и ценности. Те ги обявяват за антиислямски, чужди и неподходящи за прилагане в ислямския свят. За това ислямистите обвинявят секуларистките партии, че служат на колониализма в стремежа му да разруши исляма и да ерозира влиянието му сред нискостатусните групи. На практика по-сериозното обвинение е, че този тип политически субекти пречат да се възстанови старата слава на мюсюлманския свят, съперничел преди векове достойно на Европа. В периода между двете световни войни колониалното присъствие в ислямския свят оказва основно влияние върху програмите на повечето млади политически партии. В тях важно място заемат антиколониалните идеи и лозунги, но същевременно липсват ясни и конкретни социално-политически планове за разрешаване на жизнените проблеми на хората и обществото.(17)

 

 

 

-----------------------------------------------------------------------

 


(1)
????????? , ?? ???????? ??? ??? ????? ???????? , ?????????, ????? 1991 с. 35

 

 

(2) Пак там

 

 

 (3) ???????? ????? ?????? , ??? ???? ?????? ??????? , ???????????? , ?????1982 с.15-22

 

 

(4) ????????? , ???? ????? ???????? , ???????? , ????? , ????? ??? ????? 1994 стр.34

 

 

(5) ? . ??? ????? ??????? ????? , ?????????????? ?? ????? ?????? , ???? ?????? ?????? ??????? ,????? 1988 стр.60-66

 

 

(6) Виж :Джорж Антонюс “Арабското пробуждане” Бейрут, 1978 стр. 12-30

 

 

(7) Пак там

 

 

(8) Халил Али Хайдар , Теченията в Ислямското

пробуждане, Дар Казима, Кувейт ,1987.

 

 

(9) Виж: Джорж Антонюс “Арабското пробуждане” Бейрут, 1978 стр. 12-30

 

 

(10) Пак там

 

 

(11) Пак там

 

 

(12) ?. ???? ????? , ?????? ????????????? , ??? ???????? ?????? , ??????? , 1983 г., стр.21-45

 

 

(13) Пак там

 

 

(14) Пак там

 

 

(15) Пак там

 

 

(16) ???????? , ????? ????? ???? ?? ??????? ???? , ???????????????? , ??????? , 1980

 

 

(17) ???????? . ????? , ???? ???????? ?????????????? , ??????? ??????? , ??????? 1997