Израелското лоби и американската външна политика

Изследвания

Наскоро Харвардският университет публикува статия от Джон Миршаймър, професор по политология в Чикагския университет и Стивън Уолт, професор по управление в Харвард. Статията е озаглавена “Израелското лоби и американската външна политика” и съдържа десетки страници, поне половината от които представляват бележки, документи, използвани от авторите, и други източници.

Печат

 


Това важно изследване стига до заключение, че американската външна политика се движи от ционистки групи, упражняващи натиск над нея. В резултат на това САЩ поставя интересите на Израел преди своите национални интереси, без да има никакво стратегическо, морално или принципно оправдание за това. Това положение представлява причина за излагане на сигурността на Америка на опасност, причина за влошаването на отношенията на Америка с арабския и ислямския свят, както и причина за въвличане на Америка в унищожителната война с Ирак.
Авторите на това изследване използват израза “израелско лоби”, а не “еврейско лоби”, както често се повтаря, тъй като смятат, че това лоби ще служи на интересите на ционисткото образувание, дори ако това въвлича САЩ в затруднено положение и вреди на нейните собствени интереси и отношения.
Посочва се, че американските средства за информация отказват да публикуват този материал, който заедно със своите автори е изложен на тотална критика и осъждане. Те са обвинени в откровени лъжи, изопачаване на фактите, оправдаване на нацистки речи и разбира се, в ислямизъм. Такава е съдбата на всеки опит за дискутиране на влиянието на израелското лоби върху американската външна политика. Сферата на заплахите в идеологическата сфера се разширява и обхваща и университетите, и всеки, който дръзне да критикува или да се противопостави на политиката на Израел, бива заплашван по най– отвратителен начин.
След шума, който се вдига във връзка с тази статия, Стивън Уолт, декан на факултета по политология в Харвардския университет, подава оставка, която влиза в сила от първи юли. Едновременно с това, ръководството на университета бърза да отрече всякаква връзка с това изследване и заявява, че върху Уолт не е упражнен натиск за освобождаване от поста му.
Подаването на оставката обаче идва само няколко дни след разграничаването на Харвардския университет от изследването. Макар че ционисткото лоби запазва пълно мълчание по въпроса, Харвардският университет се превръща в арена на война между преподавателите, поддържащи ционисткото лоби и онези, които са против него, особено защото в изследването се заключава, че американската подкрепа на ционистката политика в Близкия изток излага върховните национални интереси на САЩ на опасност и от американската администрация се иска да прекрати подкрепата си за експанзионистичната и агресивна ционистка политика против палестинския народ.
Нашият Център (1) представя кратко резюме на това изследване, което придобива особена популярност поради известността на Уолт и Миршаймър като едни от най – изтъкнатите учени в областта на международните отношения в САЩ, подготвили хиляди студенти, които в момента работят за американското министерство на външните работи. Следва резюме на статията.


Изследването поставя въпроса каква е тайната на хегемонията на израелското лоби над американската външна политика. “Израел може би се държи не по – лошо от много други държави, но както е ясно, не се държи и по – добре. Ако причините за американската подкрепа на Израел не са от морален или стратегически характер, как тогава може да се обясни “тази хегемония”, характеризирана като “несравнимата сила на израелското лоби”, върху американската външна политика, след като никога по - рано отношенията между Израел и САЩ не са били толкова дружески, като днес.”
Ядро на израелското лоби в САЩ са американските евреи, които “ежедневно полагат значителни усилия, за да накарат американската външна политика да реализира интересите на Израел, надхвърлящи обикновеното гласуване за кандидати (американци), подкрепящи Израел, и включващи писането на речите, събирането на парични дарения и поддържането на организации, подкрепящи Израел.”
“Не всички американски евреи обаче са част от това лоби, тъй като за много от тях Израел не представлява значителна кауза.”
Според резултатите от проведена през 2004 г. анкета, 36% от американските евреи твърдят, че емоционално не са силно обвързани или съвсем не са обвързани с Израел.”
Израелското лоби не е лишено от вътрешни противоречия. Някои негови организации, като AIPAC и Конференцията на президентите на главните еврейски организации, управлявани «от хора с крайни възгледи (хардлайнери)» подкрепят експанзионистичната политика на израелската партия Ликуд, в т.ч. враждебността й към мирното споразумение от Осло. От друга страна, по – голямата част от американските евреи са против даването на отстъпки на палестинците, а малка част от тях, като например «Еврейски глас за мир», силно подкрепя подобни стъпки. «Въпреки тези различия между крайните (хардлайнерите) и умерените, обаче, израелското лоби е за укрепване на американската подкрепа за Израел.» Не буди учудване изказването, че ръководителите на американското еврейство в повечето случаи се съветват с израелски официални лица, които се стремят към увеличаване на тяхното влияние в САЩ. Това потвърждава написаното от активист на голяма еврейска организация: «За нас е нещо обикновено да казваме: политиката ни по определен въпрос е такава, но трябва да се съобразим с това, какво мислят израелците. И ние като общност вършим това през цялото време.»
Изследването отбелязва засилване на чувствителността на членовете на израелското лоби към критиката или упражняването на какъвто и да е натиск над Израел от страна на американските евреи. Като пример се привежда следния случай. Когато в средата на 2003 г. председателят на Световния еврейски конгрес Едгар Бронфман изпраща писмо на президента на САЩ Буш, с което го подтиква да окаже натиск над Израел за отказ от изграждане на противоречивата разделителна стена, той е обвинен в «предателство».
Всеки еврейски глас, който е в дисхармония с политиката на произраелското лоби, се наказва с изгонване от общността. Подобен е случаят с президента на Израелския политически клуб Сиймор Рейч, който през ноември 2005 г. съветва Държавния секретар Кондолиза Райс да окаже натиск над Израел за отваряне на пропускателен пункт в ивицата Газа. Действието му се окачествява като «безотговорно поведение» и се декларира, че в «еврейското течение няма никакво място за пропаганда против политиката, свързана със сигурността на Израел.» Това кара Рейч бързо да се откаже от позицията си и да заяви: «Когато става въпрос за Израел, думата натиск не фигурира в моя речник.»
В изследването се отбелязва, че най – силната и най – известна еврейска организация е AIPAC. В анкета, проведена от сп. “Форчън” през 1997 г., Американският конгрес определя тази организация като заемаща второ място в списъка на най – силните лобита във Вашингтон след Американската асоциация на пенсионерите.
Израелското лоби включва също така изтъкнати християнски евангелисти като Гари Бауер, Джери Фалуел, Ралф Рийд и Пат Робъртсън, както и Дик Арми и Том ДеЛей, бивши лидери на мнозинството в Камарата на представителите и неоконсерваторите като Джон Болтън, редактора на сп. «Уол Стрийт» Робърт Бартли, бившия министър на образованието Уилям Бенет и колониста Джордж Уил. Всички те вярват, че: «Възраждането (възкръсването) на Израел е част от библейското предсказание» и следователно, противопоставянето на това е «противопоставяне на божията воля».
Силата на израелското лоби произтича главно от несравнимата му способност да влияе върху онези, които се интересуват от всичко или от определен проблем, въпреки тяхната малочисленост и са уверени, че останалото мнозинство от американския народ няма да ги накаже по никакъв начин.
Наред с това активистите на това лоби изпълняват много по - добре и ролята, която се предполага, че трябва да изпълняват – защита при натиск от друга страна, особено като се има предвид, че другите лобита, като проарабското например, са «слаби» и полуотсъстващи, което улеснява задачата на израелското лоби в условията на днешната конкуренция.


Стратегия за оказване на натиск над Конгреса и правителството

 


Естеството на американската система на управление, при която има разделение на властите, предоставя разнообразни форми за оказване на влияние върху американската политика, в еднаква степен чрез привличане на избрани депутати и членове на правителството, предоставяне на дарения за изборни кампании, групово гласуване по време на избори и формиране на общественото мнение.
За да осигури американска подкрепа за Израел, израелското лоби следва две стратегии. Първата от тях намира израз в оказването на натиск над Конгреса и правителството, а втората – в поддържане на положителния образ на Израел пред обществото посредством затвърждаването на митовете за него и пропаганда по актуални проблеми в негова полза, с цел осуетяване на критиката и достигането й до политическата трибуна.

 


Оказване на натиск над Конгреса

 


Ключът към ефективността на израелското лоби в САЩ се крие в неговото влияние над Конгреса, където Израел се ползва с имунитет срещу критиката, макар че обикновено Капитолийският хълм (Конгресът) не се колебае смело да дебатира други деликатни проблеми. Една от причините за тази «забрана» са вероятно някои ключови членове на Конгреса, които американското изследване нарича «християни ционисти», като например Дик Арми, който през септември 2002 г. заявява: «Мой пръв приоритет във външната политика е защитата на Израел». Според направения от изследването коментар «човек би помислил, че пръв приоритет на който и да е член на Конгреса е да защитава Америка».
Наред с тези «християни ционисти» има и сенатори евреи, които работят за това американската външна политика да подкрепя Израел. Над всички тях стоят конгресмените и ролята им на източник на сила за израелското лоби. Както признава Морис Амитай, бивша лидерка на AIPAC: ”Много от служителите тук са евреи, които имат желание да разглеждат някои проблеми, изхождайки от еврейските си корени... Всички те са хора с позиции, които могат да изработват решенията на конгресмените. Само тази група хора би могла да постигне огромни резултати.”
Самата AIPAC формира ядрото на лобисткия натиск над Конгреса. Нейният успех се дължи на «способността й да възнаграждава кандидат- депутатите и конгресмените, които подкрепят нейния дневен ред и да наказва онези, които му се противопоставят.» Изследването посочва, че «парите са решаващи за американските избори, а AIPAC се стреми да печели приятели на базата на мощна финансова подкрепа от страна на хилядите произраелски комитети за политическо действие, като същевременно пречи на това до противниците на Израел да достигат финансови помощи.»
Влиянието на AIPAC над Конгреса надминава всички представи. Това може да се види в думите на нейния бивш служител Дъглас Блумфилд, който казва: «За конгресмените и техните служители е нещо обичайно, преди да се обърнат за информация към библиотеката на Конгреса, Отдела за изследвания и проучвания или експерти от неговата администрация, да се обърнат най – напред към AIPAC.» И което е още по – важно: «Към AIPAC често се отправят покани за изготвяне на чернови на речи, работа по законодателството, предоставяне на тактически съвети, събиране на спонсори и гласове на влиятелни личности.»
През 1984 г. AIPAC допринася за загубата на сенатор Чарлз Пърси, щата Илиноис, като възмездие, според един «изтъкнат лобист» за «проявената безчувственост и дори враждебност по въпроси, които ни касаят.» Томас Дийн, ръководител на AIPAC по онова време, обяснява какво се е случило тогава: «Всички евреи в Америка, от единия бряг до другия, се обединяват за изолиране на Пърси. И американските политици, които заемат публични длъжности сега или които се стремят към тях, разбраха посланието.»
В заключение може да се каже, че едно от трите крила, играещи главна роля във формирането на американското решение, се намира в ръцете на израелското лоби и по – точно организацията AIPAC. В тази връзка ще отбележим само думите на министър-председателя на Израел Ариел Шарон: «Когато хората ме питат как могат да помогнат на Израел, аз им казвам – помагайте на AIPAC.»

 


Оказване на натиск върху правителството

 


Силата на натиска на израелското лоби над правителството се крие отчасти във влиянието на избирателите евреи на президентските избори. Въпреки сравнително малкия им брой (3% от избирателите), те правят огромни финансови дарения на предизборните кампании на кандидати от двете партии. Освен това, избирателите евреи се стремят да се концентрират в щати, смятани за решаващи в президентската надпревара, като Калифорния, Флорида, Ню Йорк и Пенсилвания. Всичко това кара кандидатите за президент да избягват антагонизма с еврейските избиратели.
Еврейското лоби се стреми да назначава на важни постове хора, имащи отлични отношения с Израел. Пример за това е близкоизточната политика на САЩ по времето на администрацията на президента Бил Клинтън. Тя се чертае от високопоставени лица като Мартин Идък, бивш началник на отдел «Изследвания» в AIPAC и съосновател на Вашингтонския институт за близкоизточна политика (WINEP), Денис Рос, който се присъединява към този институт след напускане на правителството през 2001 г. и Арон Милър, който е живял в Израел и продължава редовно да ходи там. Всички те са сред най – близките съветници на Клинтън. Не е изненадващо, че на срещата на най – високо равнище в Кемп Дейвид през август 2000 г., палестинците се оплакват, че “преговарят с два израелски екипа – единият от тях с израелски, а другият с американски флаг.”
Това положение се вижда още по – ясно при администрацията на Буш младши, който включва в екипа си открити привърженици на Израел, като Елиът Абрамс, Джон Болтън, Дъглас Фейт, Луис (Скутър) Либи, Ричард Пърл, Пол Уолфовиц и Дейвид Уурмсър.
Това съотношение продължава и до днес. Когато кандидатът за президент Хауърд Дийн призовава САЩ да играе ролята на “по-засилен контрол” в арабско – израелския конфликт, сенаторът евреин Джоузеф Либерман го обвинява, че заплашва Израел. Всички изтъкнати демократи в Конгреса изпращат писмо до Дийн, в което осъждат изявлението му.

 


Манипулиране на американските медии и формиране на благоприятно обществено мнение

 


Гледната точка на еврейското лоби намира широко отражение в главните американски медии, тъй като повечето коментатори и водещи са произраелски настроени. Журналистът Ерик Алтерман пише, че дебатът за Близкия изток в тези медии “се води от хора, които не могат да си представят да критикуват Израел.” Сред 61 произраелски коментатори, Алтерман намира само петима, които редовно критикуват Израел и изразяват проарабски позиции.
Тази голяма пристрастност на американските медии към Израел намира отражение в уводните статии на главните вестници, като “Уол Стрийт Джърнъл”, “Джърнъл”, “Чикаго Сан Таймс”, “Уошингтън Таймс”, “Ню Йорк Таймс” и списания като “Къментари”,”Ню Рипъблик” и “Ню Стандарт”.
Освен уводните статии лобито използва медиите за благоприятно отразяване на събитията в Израел и възпрепятстване на достъпа до неблагоприятни за него новини. Организират се масови кампании за изпращане на писма, демонстрации и бойкоти на медии, публикували новини, които според лобито имат анти-израелско съдържание.
Изпълнителен директор на CNN казва, че понякога получава 6 000 писма на ден по електронната си поща, в които се твърди, че излъчена от медията новина има анти-израелски характер.

 


Изследователски центрове с еднопосочно мислене

 


Произраелските групи преобладават в американските изследователски центрове, които играят важна роля в обществените дебати и актуалната политика. През 1985 г., когато Мартин Индик помага за основаването на WINEP, лобито основава свой собствен изследователски център. И макар организацията да твърди, че представя балансирана и реалистична гледна точка по близкоизточните въпроси, тя се управлява от хора, пряко свързани с прокарването на израелската програма. През изминалите 25 години произраелските сили утвърждават преобладаващото си присъствие в редица важни организации, като “Център за политика по сигурността”, “Център за изследване на външната политика”, “Институт Хъдсън”. Тези организации рядко критикуват американската помощ за еврейската държава. Друг пример за това е промяната, която настъпва в “Брукингс институт”. Дълги години неговата близкоизточна политика и възгледи по въпросите на арабско – израелския конфликт се определят от Уилиям Куант. Сега това се прави от Центърът за близкоизточни изследвания “Сабан”, финасиран от израелско – американския бизнесмен и ционист Хаим Сабан.

 


Упражняване на академичен контрол.

 


Произраелското лоби среща големи затруднения в опитите си да заглуши дебатите за Израел в университетските среди. Академичните свободи представляват съществена ценност, което затруднява заплашването на някои преподаватели и принуждаването им да мълчат.
След провала на мирния процес от Осло и идването на Ариел Шарон на власт през 2002 г. критиките към Израел се засилват. Те нарастват още повече, когато Израел предприема крайни мерки срещу втората интифада. Тогава лобито се активизира силно за “спечелване на академичните среди”. Появяват се нови групи, като “Керван за демокрация”, които водят израелски оратори в университетите. Установени групи, като “Хилел” и “Еврейски съвет за обществени дела”, се опитват да установят взаимодействие с други групи, поставящи Израел в центъра на дискусиите в академичната общност.
AIPAC, от своя страна, увеличава разходите по програмите за управление на университетските дейности, наред с обучаването на младо поколение адвокати на Израел. Лобито се опитва да контролира това, което пишат и преподават професорите. През 2002 г. се прави интернет сайт, на който се публикуват досиета на заподозрени академици, а студентите се насърчават да съобщават за коментари и поведение, които могат да бъдат окачествени като анти-израелски. Лобито води борба срещу някои професори и срещу университетите, които са ги взели на работа. Колумбийският университет, в който работи палестинският учен Едуард Саид, е постоянен обект на прицел на произраелските групировки. Бившият декан на факултета Джонатан Кол казва: ” Човек може да е сигурен, че всякакво публично изявление в подкрепа на палестинския народ, направено от изтъкнатия литературен критик Едуард Саид, ще предизвика стотици имейли, писма и журналистически писания, искащи от нас да осъдим Саид, да му наложим наказание или да го изгоним.”
Най – важната стъпка на лобито в тази сфера може би е неотдавнашното искане от Конгреса да приеме проектозакон за мониторинг на казаното от университетските преподаватели във връзка с Израел.

 

 

 


Най – важният заглушител

 

 

 


Несъмнено едно от най – силните оръжия на лобито е обвинението в антисемитизъм. Всеки, който критикува действията на Израел или каже, че има произраелски лобита, рискува да бъде обявен за антисемит, макар че самите израелски медии признават “еврейските лобита”.
През последните години европейците демонстрират по – голямо желание от американците да критикуват Израел. Затова лобито разпространява в Америка твърдения, че някои европейски страни са антисемитски, което, разбира се, не е вярно (според някои публикувани статистически данни).
Затова, когато произраелските групировки усетят някакъв натиск, те започват да говорят за “нео - антисемитизъм” или с други думи, ако някой се осмели да критикува Израел, той бива обявен за антисемит. Пример за това е случилото се наскоро с Църквата на Англия, която изтегля инвестициите си от компанията “Катерпилър”, произвеждаща булдозери, с които се разрушават палестински домове. Това кара главният равин да заяви, че тази стъпка “ще окаже силно негативно въздействие върху отношенията между евреи и християни във Великобритания.”
Отправените към Израел критики се окачествяват като използване на несправедливи стандарти и поставяне под въпрос на неговото право на съществуване. Тези обвинения обаче не отговарят на истината, тъй като западните критики към Израел рядко засягат въпроса за правото на неговото съществуване. Западът поставя въпроса за отношението на Израел към палестинците и това е справедлива критика, тъй като подобни въпроси се задават и от самите израелци.


Американският спасител – пари, вето и политика

 

 

 


В своята щедра подкрепа за Израел Вашингтон използва в еднаква степен оказването на финансова и военна помощ, своята външна политика, налагането на вето в ООН и директна намеса в случай на нужда. Поне част от близкоизточния проект на администрацията на Буш има за цел да укрепи позициите на Израел.

 

 

 


Икономическа и военна помощ

 

 

 


Още от времето на Шестдневната война през 1967 г. Вашингтон предоставя огромни помощи на Израел, а помощите за която и да е друга страна в сравнение с тях изглеждат минимални (миниатюрни). Израел е ежегоден потребител на най – голямата част от американската икономическа, дипломатическа и военна помощ, чиято стойност след Втората световна война надхвърля 140 милиарда долара. Той получава като пряка помощ около 3 милиарда долара годишно, т.е. почти 1/5 от американския бюджет за външни помощи, което се равнява на 500 щатски долара на всеки израелец. И това се прави, макар че Израел се смята за богата индустриална страна, а доходът на глава от населението му се равнява на този в Южна Корея и Испания.
За разлика от други страни, които получават своите помощи от Вашингтон периодично, Израел получава целия си дял в началото на всяка финансова година, което му позволява да се възползва и от лихвите. И докато Вашингтон обвързва военните си помощи с условието парите да се изразходват от техните получатели в САЩ, на Израел се разрешава да инвестира около 1/4 от своя дял за финансиране на собствената си отбранителна промишленост. Израел е единственият получател на такива помощи, който не е задължен да обяснява на американския дарител как е похарчил тези средства. Единствено не се позволява те да бъдат използвани за цели, на които САЩ се противопоставят, като например изграждането на колонизаторски селища на Западния бряг.
Освен това САЩ предоставят на Израел 3 милиарда долара за развиване на системите си за въоръжаване, позволява му да използва патенти на високотехнологични оръжия, като хеликоптера “Блек Хоук” и изтребителя Ф-16 и дори да се запознава с американски разузнавателни данни, взети от американските съюзници в НАТО и най – накрая, затваря очите си пред притежаването на ядрено оръжие от Израел.

 

 

 


Политическа подкрепа

 

 

 


От 1982 г. досега Вашингтон 32 пъти използва правото си на налагане на вето в Съвета за сигурност на резолюции, съдържащи критика към Израел, което надвишава случаите на налагане на вето от всички други членове на СС, взети заедно. САЩ провалят усилията на арабските страни да поставят ядрения арсенал на Израел в дневния ред на Международната агенция по ядрена енергетика.
По време на война САЩ бързо се устремяват към региона, за да спасяват Израел и вземат негова страна при преговорите за мир. Никсъновата администрация спаси Израел с военна помощ по време на войната от 1973 г. Вашингтон взема активно участие в мирните преговори, които слагат край на тази война. САЩ изиграват решаваща роля и в преговорите преди и след подписаното през 1993 г. споразумение от Осло. Това кара един от американските участници на преговорите в Кемп Дейвид през 2000 г. да каже: ”Много често ние се държахме като адвокати на Израел.”
Когато Буш иска от Шарон да прояви сдържаност в окупираните територии по време на втората интифада и упражнява натиск върху него да разреши на министъра на външните работи Шимон Перес да се срещне с Ясер Арафат през септември 2003 г., Шарон го обвинява в опит за “умиротворяване на арабите за наша сметка” и предупреждава, че “Израел няма да бъде Чехословакия”. След като се извинява проформа, Шарон бързо се присъединява към израелското лоби за убеждаване на американската администрация и американския народ, че Вашингтон и Израел са изправени пред обща терористична заплаха. Израелските официални лица и представителите на лобито потвърждават, че между Арафат и Осама бен Ладен няма никаква съществена разлика.
На 16 ноември 89 сенатори изпращат писмо на Буш, в което го хвалят, че е отказал да се срещне с Арафат, но искат от него САЩ да не възпират Израел да даде отговор на палестинците и настояват американската администрация да обяви, че стои зад Израел. Според в. “Ню Йорк Таймс” идеята за писмото възниква по време на среща, проведена две седмици преди написването му, между ръководни лица от американската еврейска общност и изтъкнати сенатори. Вестникът добавя още, че “AIPAC проявява особена активност в даването на съвети за писмото.” Когато през април 2004 г. Буш иска от Шарон “да прекрати навлизането и да започне да се изтегля от Западния бряг”, произраелски настроените официални лица в кабинета на вицепрезидента и Пентагона и експерти неоконсерватори, като Робърт Каган и Уилиям Кристъл, оказват натиск над Буш и го обвиняват, че “на практика ликвидира разликата между терористите и онези, които се борят против тях.”
Първият признак за капитулацията на Буш идва на 11 април, само една седмица след като говорител на Белия дом казва, че президентът смята Шарон за “човек на мира”. Буш повтаря този израз публично след завръщането на Колин Пауъл от безуспешната му мисия в Израел, заявявайки, че Шарон “е дал задоволителен отговор на призива за изтегляне”, докато Шарон не е направил нищо подобно.
След смъртта на Арафат, Шарон продължава своя план за налагане на едностранно решение на палестинците, а Вашингтон подкрепя политиката му (както и тази на неговия наследник Ехуд Олмерт). Буш се съгласява дори с анексирането на земи в окупираните територии, което противоречи на политиката на всеки президент на САЩ след Линдън Джонсън.
Накратко, Шарон и произраелското лоби надвиват президента на САЩ и побеждават. Журналистът от израелския вестник “Маариф” Хеми Шалев посочва, че помощниците на Шарон “не успяват да скрият задоволството си от провала на Пауъл. Те се хвалят, че Шарон погледнал американския президент в очите и Буш мигнал пръв.” Не забравяме и думите на бившия съветник по националната сигурност Брент Скоукрофт от октомври 2004 г., който казва, че Шарон може да върти Буш на малкия си пръст.

 

 

 


Разпространяване на мита за “добрите евреи и лошите араби”. Закрила на “слабия”?

 


Израел често се описва като слаба държава, заобиколена от всички страни от враговете й араби. И докато тази представа се налага от лидерите на Израел и произраелски настроени писатели, изглежда обратното е по – близо до истината. Въпреки преобладаващото мнение, че по време на войните през 1947 и 1949 г. ционистите имат по – голяма и по – добре подготвена армия, през 1956 г. Израел постига лесна победа над Египет, а през 1967 г. същата участ сполетява Египет, Йордания и Сирия, взети заедно, т.е. още преди големите американски помощи да започнат да се стичат в него. Тези победи доказват, че Израел в никакъв случай не е слаба държава, дори още в първите години от съществуването си. Днес Израел притежава най – голямата военна сила в Близкия Изток. Армията му многократно надвишава армиите на съседните нему държави. Това е единствената държава в региона, притежаваща ядрено оръжие. Освен това Египет и Йордания са подписали мирен договор с Израел, а Саудитска Арабия предлага да направи същото. Сирия е загубила стратегическия си съюзник – СССР, а Ирак е разкъсан от три войни. Иран е твърде далеч, а палестинците едва имат действена полиция.

 

 

 


Спечелване на съюзническа (приятелска) демокрация?

 

 

 


Американската подкрепа постоянно се основава на твърдението, че Израел е приятелска демокрация, заобиколена от враждебни диктатури. И макар че това извинение изглежда убедително, то не може да обясни огромните размери на американската помощ. В света има много демокрации, но нито една от тях не получава подобни щедри помощи като Израел. В миналото САЩ са заставали и срещу демократични правителства, подкрепяйки диктатури, и продължават да го правят и сега, тъй като единственото, което ги интересува, са собствените им интереси.
Израел е основан като еврейска държава, а израелското гражданство се базира на кръвната връзка. Затова не е чудно, че 1,3 милиона араби се третират като граждани от втора категория. Към израелската демократичност се добавя също така и отказът да се разреши на палестинците да имат своя собствена държава. Израел се разпорежда с живота на 3,8 милиона палестинци в сектора Газа и на Западния бряг, колонизирайки земи, населявани дълги години от палестинци.

 

 

 


Компенсация за предишни престъпления

 


Трети морален проблем, оправдаващ подкрепата, с която се ползва Израел, е историята на евреите, търпели редица страдания в християнския Запад и особено нацистките крематориуми (Холокоста). И тъй като евреите са репресирани десетилетия и могат да живеят в сигурност само в рамките на еврейска родина, някои вярват, че Израел заслужава по- особено отношение от страна на Америка.
Историята показва, че в началото на сериозната ционистка политическа дейност през 19-ти век, в Палестина има само 15 000 евреи. Дори по време на създаването на Израел, евреите съставляват 35% от населението на Палестина и притежават 7% от земята.
Ционистката политика никога не е желаела изграждането на обща държава или окончателното разделяне на Палестина на две държави. В края на 30-те години Давид Бен Гурион казва: ”След изграждането на голяма и силна армия по време на основаването на държавата, трябва да ликвидираме разпокъсването и да се разширим в цяла Палестина.”
За постигането на тази цел ционистите трябва да изгонят много араби от земите, които ще станат израелски. В тази връзка Бен Гурион казва: ” Не е възможно да извършим масово прогонване без прилагане на сила, зверско прилагане на сила.”
Израелските ръководители дълго време убеждават, че палестинците са избягали от Палестина, защото техните лидери са поискали така. В действителност, по – голямата част от арабските лидери искат от палестинците да останат в земите си, но страхът от насилие и убийства от ционистките сили кара повечето от тях да избягат. След войната Израел забранява на избягалите да се завърнат.
Бен Гурион казва на председателя на Световния еврейски комитет Нахум Голдман следното: ” Ако бях арабски лидер, нямаше да установя отношения с Израел и това е естествено, защото взехме земята им.”
Още от тогава израелските лидери непрекъснато отхвърлят палестинските национални стремежи. Бившият министър-председател Голда Меир казва: ” Няма такова нещо, което се нарича палестинец.”

 

 

 


“Добрите евреи” и “лошите араби”

 

 

 


Наред с всичко това Израел се опитва да се представи като просещ мир на всеки завой и проявяващ голяма сдържаност, дори когато го предизвикват. Той се опитва да представи арабите като злодеи, което се повтаря до втръсване от израелските и американски лидери.
Палестинците оказват съпротива на ционистите, които се опитват да изградят държавата си върху арабска земя. Основаването й през 1947 – 1948 г. се съпровожда от операции за етническо прочистване, физическо ликвидиране, кланета и покушения. По – нататъшното поведение на Израел неизменно се отличава със зверства и липса на всякакви морални задръжки. В периода 1949 – 1956 г. израелските сили убиват между 2700 и 5000 араби, които се опитват да се промъкнат в страната, като болшинството от тях са невъоръжени. По време на войните от 1956 и 1967 г. израелската армия избива стотици египетски пленници. През 1967 г. Израел прогонва между 100 и 260 хиляди палестинци от наскоро завзетия Западен бряг. От Голанските възвишения са прогонени 80 хиляди сирийци. Израел е замесен и в избиването на 700 невинни палестинци в лагера Сабра и Шатила, след нахлуването му в Ливан през 1982 г. Израелска комисия, разследваща случая, стига до заключението, че “персонална отговорност” за това зверство носи Ариел Шарон, министър на отбраната по онова време.
По време на първата интифада израелската армия раздава палки на войниците си и ги насърчава да чупят костите на протестиращите палестинци. Според изчисленията на шведската част на Организацията за защита на детството, броят на палестинските деца, които се нуждаят от медицински грижи вследствие на получените рани, е между 23 и 29 хиляди.
Отговорът на втората интифада е още по – яростен.През първите дни на интифадата израелската армия изстрелва един милион куршуми.
И това, че палестинците използват тероризма срещу израелския окупатор, не е изненадващо, тъй като, според тях, няма друг начин за извоюване на отстъпки от него. Не трябва да се забравя, че самите ционисти разчитат на терористични експлозии за прогонването на британците от Палестина. Ицхак Шамир, бивш министър- председател на Израел, заявява: «Нито еврейският морал, нито еврейските традиции могат да попречат на тероризма да бъде използван като средство в битката.»

 

 

 


Подстрекателство към нахлуване в Ирак и манипулиране на информацията

 

 

 


Докато някои американци смятат, че нахлуването в Ирак представлява “война за петрол”, други смятат, че най – важната подбуда за войната е защитата на сигурността на Израел в региона. Това става ясно от думите на бившия член на президентския Консултативен съвет по въпросите на външното разузнаване, изпълнителен директор на Комисията “11 септември” и настоящ съветник на американския външен министър Кондолиза Райс- Филип Зеликоу, пред студенти от Университета на Вирджиния, произнесени през септември 2002 г.: «Действителната заплаха, идваща от страна на Ирак, не беше насочена към САЩ. Това беше «необявена заплаха срещу Израел, но американското правителство не желае да се разпростира върху това, тъй като тази идея е непопулярна.»


Пропагандиране на войната

 


Лобистката кампания за пропагандиране на войната срещу Ирак започва в края на 90-те години, когато неоконсерваторите започват дебат по въпроса за промяна на режима в Ирак чрез свалянето на Саддам, превръщането на страната в действаща демокрация и началото на дългосрочна операция за промени в района на Близкия Изток. През 1996 г. става известен докладът “Пълно разделение (отделяне)” (Clean Break), пропагандиращ проекта “Велик Близък Изток” и акцентиращ върху свалянето на Саддам като своя първа стъпка.
През август 2002 г. американският вицепрезидент Дик Чейни държи пропагандна реч пред ветераните от войните в чужбина, в която заявява, че «Израел подтиква американските управници да не бавят нанасянето на удар над Ирак на Саддам Хюсейн.» Тази реч повтаря изявлението на израелския министър- председател Ариел Шарон, че стратегическата координация между Израел и Вашингтон е достигнала “безпрецедентни мащаби” и че израелското разузнаване е предало на Вашингтон различни доклади, съдържащи предупреждения във връзка с иракските програми за оръжия за масово унищожение.
Същевременно бившият израелски министър- председател Ехуд Барак отправя предупреждение в “Ню Йорк Таймс”: «Сега най – голямата опасност се състои в непредприемането на действия.»Неговият предшественик Бениямин Нетаняху публикува подобна статия в “Даун Стрийт Джърнъл”, озаглавена «Необходимостта от сваляне на Саддам». Той посочва, че: «говори от името на преобладаващото мнозинство израелци, подкрепящи нанасянето на превантивен удар срещу режима на Саддам.» През февруари 2003 г. “Хаарец” пише: «(Израелското) политическо и военно ръководство жадува за война в Ирак.» С изключение на Кувейт, в който Саддам нахлува през 1990 г., Израел е единствената страна в света, чиито политици и гражданско население еднакво приветстват войната.

 


Лобито и войната

Главна сила в САЩ, подстрекаваща към започването на война, е малка група неоконсерватори, много от които са свързани с Ликуд. Неоконсерваторите правят опити да свалят режима на Саддам още преди Буш да стане президент. През 1998 г. част от тях, в т.ч. Елиот Абрамс, Джон Болтън, Дъглас Фейт, Уилиям Кристъл, Бернард Луис, Доналд Ръмсфелд, Ричард Пърл и Пол Уолфовиц, изпращат две отворени писма до Конгреса, в които призовават за сваляне на Саддам от власт. Те обаче се нуждаят от подкрепа за реализиране на целите си. Тази подкрепа се осигурява след събитията от 11 септември, които карат Буш и Чейни да преразгледат приоритетите си и да станат силни поддръжници на превантивната война. На среща с Буш в Кемп Дейвид на 1 септември 2001 г., Уолфовиц защитава необходимостта Ирак да бъде нападнат преди Афганистан. На 21 ноември същата година Буш заповядва на Отдела за военно планиране да разработи план за инвазия. Учени като Бернард Луис от Принстън и Фуад Аджами от университета Джон Хопкинс играят важна роля за убеждаването на Чейни, че войната е по – добрият избор. Влияние му оказват и неоконсерваторите от неговия екип като Ерик Еделман, Джон Хана, Скутър Либи. В началото на 2002 г. Чейни убеждава Буш в необходимостта от започване на война. С Буш и Чейни в един отбор, войната става неизбежна. На 20 септември същата година група изтъкнати неоконсерватори и техни съюзници изпращат друго отворено писмо, в което се казва: «Дори ако няма преки доказателства за терористичната атака (на 11 септември), всяка стратегия, целяща изкореняване на тероризма и неговите спонсори, трябва да съдържа спешни усилия за свалянето на Саддам Хюсейн от власт в Ирак.» Писмото припомня на Буш, че «Израел е бил и ще остане най – верният съюзник на Америка в борбата срещу международния тероризъм.» Лобито стига и до проникване вътре в иракските среди. Неоконсерваторите подкрепят “безскрупулния” Ахмед Челеби (иракски изгнаник, който преди войната с Ирак оглавява Иракския национален конгрес) заради здравите му връзки с американските еврейски групи и обещанието му да установи добри отношения с Израел, в случай че дойде на власт. Важна част от пропагандната кампания в полза на инвазията играе манипулирането на информацията от разузнаването, с цел представяне на Саддам като надвиснала заплаха. Скутър Либи оказва натиск над аналитиците в ЦРУ да намерят аргументи в подкрепа на решението за война и помага на Колин Пауъл да скалъпи подправения си доклад за Съвета за сигурност. На групата за оценяване на антитерористичната политика в Конгреса се възлага да открие връзки на Ал Кайда с Ирак, останали скрити за ЦРУ. Нейни дейни членове са неоконсерваторите Дейвид Уурмсър и американецът от ливански произход Майкъл Маалуф, близък на Ричард Пърл. На “Бюрото за специални планове” в Конгреса, оглавявано от тясно свързания с Уолфовиц неоконсерватор Абрам Шулски, се възлага да открие доказателства, оправдаващи войната с Ирак. Докладите се изпращат директно на неоконсерватора Дъглас Фейт, тясно свързан, както всички неоконсерватори, с Израел и имащ отдавнашни връзки с Ликуд. Фейт, Пърл и Уурмсър са известни с написването на известния доклад “Пълно разделение (отделяне)” (Clean Break), съветващ Нетаняху «да се съсредоточи върху свалянето на Саддам Хюсейн от власт в Ирак», като «важна стратегическа цел в интерес на Израел» и да предприеме необходимите стъпки за реорганизирането на Близкия Изток. Уолфовиц е също толкова силно свързан с Израел, а в. “Джерузалим Пост” го характеризира като “предан на Израел” и “мъж на годината” за 2003 г.


Поставяне на Сирия и Иран в обсега на целите.

 

Откриване на “огън” срещу Сирия.

 

 

 


Веднага след падането на Багдад през април 2003 г., министър- председателят Ариел Шарон и неговите офицери започват да подстрекават Вашингтон да се насочи към Дамаск. В интервю за в. “Едиот Ахронот” от 16 април, Шарон призовава Вашингтон да окаже “силен натиск” над Сирия. В. “Уошингтън Поуст” потвърждава, че Израел “подклажда кампанията” срещу Дамаск, предоставяйки на американското разузнаване доклади за дейността на сирийския президент Башар ал Асад.
Изтъкнати членове на лобито издигат същите аргументи. Директорът на Международната банка Пол Уолфовиц заявява, че е “необходимо извършването на промяна на режима в Сирия”. Бившият началник на консултативния отделна Пентагона Ричард Пърл смята, че може да се изпрати “послание до лидерите на другите враждебни режими в Близкия Изток: Вие сте следващите.”
В политическата сфера, конгресменът Елиът Енджел отново поставя въпроса за приемането на закон за търсене на отговорност на Сирия и възстановяване на суверенитета на Ливан, призовавайки и двете страни да предприемат необходимите стъпки за гарантиране на мир с Израел. Това предложение се подкрепя от лобито и се оформя, според думите на “Еврейската телеграфна агенция”, “от най – добрите приятели на Израел в Конгреса”. Макар че американската администрация не е особено ентусиазирана от този проектозакон, той е приет с мнозинство и от Камарата на представителите, и от Сената.
И макар че неоконсерваторите са нетърпеливи да започнат битка със Сирия, ЦРУ и външно министерство се противопоставят на тази идея. Предпазливостта на американската администрация се дължи на опасението от разваляне на съществуващите в момента отношения между разузнавателните органи на двете страни. Освен това, прилагането на сила спрямо Сирия би превърнало САЩ, в очите на другите, в страна, която непрекъснато желае да нанася удари на арабските страни. Поставянето на Сирия в обсега на американските цели би могло и да я стимулира за причиняването на проблеми в Ирак.
Въпреки всичко това, в отговор на натиска от страна на израелските управници, Конгресът настоява Дамаск да бъде заплашен с използването на сила. Ако лобито не съществуваше, вероятно нямаше да има и закон за търсене на отговорност на Сирия, а политиката на САЩ към Сирия щеше да се диктува от американските национални интереси.


Хвърляне на светлина върху Иран


Израелците разглеждат Иран като своя най – опасен враг, тъй като Иран изглежда близо до притежаването на ядрено оръжие. Израел разглежда притежаването на ядрено оръжие от близкоизточна ислямска държава като заплаха за своето съществуване. Около месец преди началото на войната с Ирак, бившият израелски министър на отбраната Бениамин бен Елиезер отбелязва: ” Ирак представлява проблем...но днес Иран е по – опасен от Ирак.”
В интервю за в. “Таймс” от ноември 2002 г. Шарон описва Иран като “център на световния тероризъм” и смята, че американската администрация е трябвало да използва военна сила срещу Техеран още “на следващия ден” след нахлуването в Ирак.
Неоконсерваторите, на свой ред, също не губят времето си. На 6 май 2003 г. “Америка Ентърпрайз Инститют” спонсорира целодневна конференция за Иран заедно с произраелската Фондация за защита на демокрацията и Хъдсъновия институт. На конференцията много от говорителите се обявяват за смяна на действащото правителство в Техеран с демократично такова.
В информационната област неоконсерваторите удвояват усилията си за поставяне на иранския въпрос в центъра на дискусиите. В интервю за в. “Уикли Стандард” Уилиъм Кристъл заявява: ” Освобождаването на Ирак беше първата голяма битка за бъдещето на Близкия Изток... Следващата голяма битка ще бъде за Иран.”
Американската администрация се поддава на натиска от страна на лобито. След като усилията на администрацията се сблъскват с иранската решителност за създаване на ядрен арсенал, лобито засилва натиска. Появяват се статии, в които се предупреждава за надвисналата опасност от страна на ядрен Иран и се отхвърля всякакво примиряване с “терористичния” режим, както и се правят намеци за необходимостта от превантивни военни действия в случай на провал на дипломацията, а израелските официални лица предупреждават за възможност от предприемане на изпреварващи действия, в случай че Иран продължи ядрената си програма.
Някои смятат, че израелското лоби няма голямо влияние върху американската политика по отношение на Иран, тъй като САЩ имат свои собствени причини да не допуснат превръщането на Иран в ядрена държава. Този довод изглежда правдоподобен, но ядрените амбиции на Иран не представляват заплаха за съществуването на САЩ. И след като САЩ могат да живеят в условията на мирно съвместно съществуване с един ядрен СССР, ядрен Китай и даже ядрена Северна Корея, те биха могли да живеят мирно и с един ядрен Иран.
Лобистката кампания за смяна на режимите в Иран и Сирия може да доведе САЩ до извършване на нападения над двете страни с катастрофални последствия. Враждебното отношение на лобито към Дамаск и Техеран прави невъзможно за Вашингтон тяхното присъединяване към войната му против организацията Ал Кайда и бунтовниците в Ирак, а тяхната помощ би била особено ценна. Ако го нямаше лобито, Америка и Иран можеха да бъдат съюзници, политиката на Вашингтон да бъде по – умерена, а превантивната война нямаше да бъде опция.

 


Резюме на български на:

 


THE ISRAEL LOBBY AND U.S. FOREIGN POLICY

 

John J. Mearsheimer

 

Department of Political Science

 

University of Chicago

 

Stephen M. Walt

 

John F. Kennedy School of Government

 

Harvard University

 

March 2006

 

 

 

 

 

Източник:

 

http://ksgnotes1.harvard.edu/Research/wpaper.nsf/rwp/RWP06-011/$File/rwp_06_011_walt.pdf

Бележки:

 

(1) Център за близкоизточни изследвания