Ердоган: символ или паднала звезда?

Анализи и коментари

Когато ме попитат за мнението ми относно Реджеб Тайип Ердоган, отговарям с въпроса „За кой Ердоган по-точно ме питате?“. За мен съществуват четирима Ердогановци: Ердоган – идеологът, Ердоган – администраторът, Ердоган – икономистът и Ердоган – политикът. Всеки от тях има както положителни, така и отрицателни страни.

Печат

Син на Ахмед Ердоган, войник от бреговата охрана, той принадлежи към консервативно мюсюлманско семейство. Първата му работа е продавач на сокове и понички по бедните улици на Истанбул, когато е бил на тринадесет години. Продължава това си начинание, докато завършва бакалавърска степен по бизнес администрация в един от турските университети. Влиянието на ислямската история е очевидно в имената на синовете му, Ахмед и Билал, както и в тези на и дъщерите му Есра и Сюмейе. Съпругата му се казва Амина. Ататюрковата турцизация не повлиява върху семейните традиции. Реджеб Тайип започва политическата си дейност още в университета. През 1974 г. става автор, режисьор и актьор в представление, наречено „Moskomyа“ – събирателно за трите злини – комунизъм, масонство и юдаизъм. Впоследствие става ръководител на младежката организация на партията на Неджметин Ербакан в Истанбул, а след като властите я забраняват, Неджметин Ербакан основава новата „Партия на благоденствието“, към която се присъединяват всички стари членове, включително Ердоган.

Ердоган е номиниран от „Партията на благоденствието“ за кмет на Истанбул, в периода между 1994 – 1998 г. Нека хвърлим малко светлина върху административната му работа като кмет, която никой друг преди него не може да достигне: Решава проблема с недостига на вода в Истанбул, като удължава водопроводите със стотици километри; елиминира проблема с боклука, като изгражда нова система за събиране и обработване на отпадъци; намира решение и на въпроса със замърсяването, причинено от заводите, чрез преминаване към природен газ; заменя обществения транспорт със съвременен и екологосъобразен, както и облекчава проблема с претоварването на трафика – чрез изграждане на повече от четиридесет моста и десетки тунели и магистрали; предприема необходимите мерки за борба с корупцията.

В рамките на периода, в който е кмет на Истанбул, той е успява да изплати целия общински дълг в размер на 2 милиарда долара, както и инвестира още 4 милиарда в гореспоменатите реформи. Ердоган доказва уменията си в административната дейност, която е забележителна, и става известен с борбата си срещу корупцията.

През месец декември 1998 г., конституционният съд криминализира „Партията на благоденствието“ на основание, че тя заплашва светския характер на Турция, въведен от Ататюрк. Решението на съда мотивира Ердоган да прочете, по време на демонстрация, едно стихотворение, написано от известен поет, в началото на ХХ век, в което се казва: „…джамиите са нашите казарми, куполите нашите каски, минаретата нашите щикове, а вярващите – нашите войници". След тази проява властите го арестуват и осъждат на 10 месеца затвор поради подбуждане на насилие и религиозни противоборства. Ердоган е принуден да напусне поста си на кмет на Истанбул и също така му е забранено да упражнява правото си да се кандидатира за официални позиции.

Ердоган основава „Партията на справедливостта и развитието“ през 2001 г. Ето, че тук стигаме до Ердоган – политикът и икономистът. Дали той, правейки си сметка за всичко, станало, установява, че целта оправдава средствата и че ербакановите методи ще останат блокирани? Дали в периода между 1998 и 2001 г. не решава да използва Гюлен, за да стигне до властта, да направи промени в законите и след това да се върне към първоначалната си цел? Това са само предположения, за които не разполагаме с доказателства, но е редно да се отбележи, че брачният съюз между партията на Ердоган и групите на Гюлен приключи с жесток развод през 2010 г.

Партията печели изборите през 2002 г. с мнозинство от две трети. Ердоган обаче не успява да стане премиер поради забраната за заемане на държавни позиции, наложена му докато е в затвора. Колегата му в партията, Гюл, става министър-председател, отменя забраната и по този начин отваря пътя на Ердоган през 2003 г. да стане премиер. Започва златната ера на Ердоган в икономически и политически план и продължава цели 10 години. Политиката не страда от никакви сериозни проблеми, а той прави икономическо чудо, което по нищо не отстъпва на административното чудо в Истанбул – Турция се нарежда на седемнадесето място в класацията за най-силните икономики в света. Ердоган има право на гордост, каквато изяви при откриването на един от завършените проекти през 2013 г., заявявайки, че Турция е изплатила всичките си дългове към Международния валутен фонд, до последния долар. Валутният фонд по онова време дори иска от Турция заем от 5 милиарда долара и тя се съгласява.

Нека да спрем за малко на годините 2010 и 2011.

Ердоган се убеждава, че Европейският съюз няма да позволи на мюсюлманска Турция да стане пълноправен член и затова се насочва към арабските и мюсюлмански страни, както и към съседките. Избира да прибегне към същите страни, които, заедно със Запада, въстават срещу Османската му империя и нейните султани. Същите тези страни, които продават съюзническия Съветски съюз в Египет, след като се възползват от него и получават оръжия и политическа подкрепа. Те дори допринасят за неговото разпадане чрез муджахидините в Афганистан и подкрепа в петродолари.

Годините 2010 и 2011 са годините на арабската пролет, а също така и времето, в което Америка променя политиката си от вариант 1 към вариант 2.

Първият вариант е използването на ислямистките движения, независимо дали те го осъзнават, в подкрепа на американски геополитически проекти. Всичко това става под ръководство на Греъм Фулър, служил в продължение на 30 години в центровете на ЦРУ в Ливан, Турция, Афганистан, Рияд и Йемен. По това време Муджахидините в Афганистан и „Мюсюлмански братя” в Йордания са част от системата за борба срещу комунизма и насъризма. Някои наричат това „общи интереси“, а други му поставят различни имена.

В Турция тогава съществуват две движения – това на Неджметин Ербакан и неговите партии и групите на Фетхуллах Гюлен, които играят ролята на фасада за работата на ЦРУ в Турция и Централна Азия. В това отношение, един от ръководителите на турската разузнавателна служба, Осман Нури Гундес, пише във вестник „Вашингтон пост“, на първи май 2011 г., че Фетхуллах Гюлен, който живее в Пенсилвания, САЩ, и има поддръжници в повече от 120 държави, разполага с медийна, образователна и търговска империя, 600 училища и четири милиона членове, работи под прикритие за ЦРУ, и че училищата му в републиките от Централна Азия (бившите съветски републики) са наели 130 агенти като учители по английски език.

Нека да се спрем на 2003 г. – когато Ердоган става министър-председател. В същата година Пол Улфовиц, заместник-министър на отбраната на САЩ, ястреб на консервативните нео-ционисти, заявява,че Съединените щати не са срещу исляма, дори и умерения политически ислям в Турция. Като обобщение за този вариант може да се посочи, че Америка няма нищо против използването на ислямистки движения (умерени), с цел достигане до властта, стига дейността им да бъде социална и да приемат западната икономическа система, западните съюзи, договори и споразумения в страните си – например оставането на Турция в НАТО и на Египет в Кемп Дейвид.

Изглежда, че Ердоган намира във Фетхуллах Гюлен умереността, която ще му позволи да възроди Турция икономически, ако и да е по американските либерални, капиталистически методи. „Бракът“ между Ердоган и Гюлен продължава до 2010 г. и спомага за ограничаването правомощията на военната институция. Съюзът им приключва, когато Израел атакува турската флотилия с хуманитарна помощ и убива няколко турски граждани. Тогава Ердоган избухва и замразява отношенията си с Израел. Оттук започва серия от събития и нападки срещу Ердоган. Един от най-големите „нападатели” е Гюлен. Британското списание „The Economist“, на 12.12.2013 г., публикува статия със заглавие „Кой ще спечели?”- Ердоган или Гюлен? В нея се тълкува раздялата между Ердоган и Гюлен, с предположението, че тя се дължи на убеждението на Ердоган, че между Израел и Гюлен съществува съюз, който цели неговото отстраняване от властта. В подкрепа на тази хипотеза идва и фактът, че Гюлен е първият, който остро разкритикува политиката на Ердоган спрямо Израел.

Сближаването между Русия и Турция, особено след като Ердоган иска от Путин присъединяване към Шанхайската организация за сътрудничество, е още една причина за американската тревога по отношение на ердогановата политика. Свалянето на руския самолет от турските ВВС обаче е достатъчно, за да взриви близостта на двете страни, която заплашва да се превърне в най-големи съюз, способен да разклати най-важната част на света, а именно Евразия, чийто център е именно Турция.

Вторият вариант на САЩ е да не позволява на нито едно ислямско движение или течение да стигне до властта, защото умерените днес може утре да се превърнат в крайни и екстремисти. Оттук произтича и превратът в Египет, както и опитите на Гюлен да разклати системата на управление на Ердоган. Това е своеобразен преврат в стратегията на САЩ към ислямските движения, с цел те да бъдат използвани като инструмент за постигане на дадени цели. Действително обаче двете страни се използват взаимно.

Успехите на Ердоган бяха изредени по-горе, но какви са неуспехите му? Мотото на управлението му се превърна от „никакви проблеми и врагове” в „никакви приятели”. Искаше да развие отношенията си с Русия, но за секунди саботира това постижение със свалянето на руския самолет. Искаше да замени европейската перспектива с арабска, но и това не се получи. Лошите му отношения с Израел приключиха, с приемането на неговите условия. Що се отнася до икономическите му постижения, те ще останат заложници в ръцете на Уол Стрийт!

Но как?... Предстои да поговорим за това!

 

Източник: http://www.raialyoum.com