Ако аз или ти бяхме палестинци

Анализи и коментари

 

Тази седмица разговарях със студентите си за войната в Газа, в контекста на един курс по национална сигурност. Един от студентите, който често изразяваше твърде консервативни и общоприети мнения – т.е. мнения, клонящи надясно - успя да ме изненада. Без никакво предизвикателство от моя страна откри сърцето си и направи признание: „Ако аз бях млад палестинец”, каза той, „щях да се бия яростно с евреите, дори и с терористични средствата.

 

Печат

Всеки, който казва нещо различно, лъже”. Казаното от него ми прозвуча познато, бях го чувал и преди. Изведнъж си спомних: преди около 10 години тези думи бяха промълвени от нашия министър на отбраната Ехуд Барак. Тогава журналистът от „Haaretz” Гидеон Леви го попита, като кандидат за поста на министър-председател, какво би направил, ако се беше родил палестинец и Барак отговори честно: „Бих се присъединил към терористична организация”. Лично аз не бих отговорил така. Тероризмът, упражняван от отделни лица, организации или държави, винаги е причинявал жертви сред цивилното население, което не е проляло и една капка кръв. Тероризмът не само сляпо поразява и светеца и грешника, но и увеличава кръга на буйните, чиято кръв кипва бързо: Нашата кръв е по ръцете им, тяхната кръв е по нашите ръце. Ако обаче държим сметка за кръвта на невинните, кой ще плати пълната цена за нея и кога? Мразя всички терористи по света, независимо от целта на борбата им. Но пък подкрепям всеки активен граждански бунт срещу която и да е окупация, а Израел също попада сред жалките окупатори. Такъв бунт е и по-справедлив, и по-резултатен, и не потушава искрата на човечността в нас. А и може би съм просто твърде стар ексцентрик, за да бъда терорист. Но, и обърнете внимание на това „но”: ако един нормален млад човек даде спонтанен отговор, различен от моя, и този отговор е излязъл също от устата на един израелски генерал-лейтенант, то всеки индивид трябва да погледне на себе си, като че ли синът му общува с неподходящата компания. Ако беше обратното,  нашият обичан син щеше да бъде проклет терорист, най-вероятно защото би бил трето или четвърто поколение, принудено да живее в изгнание и гнет, а откъде да дойде спасението? Той не би имал нищо за губене освен оковите си. А пък ние, неговите майка и баща, бихме ридали заради заминаващия син, защото никога няма да се завърне и да зърне земята, където се е родил, и нас самите, освен от снимката си на стената като шахид – като мъченик. Дали да го спрем, преди да е осъществил плана си? Бихме ли могли да го удържим, ако искахме? Нямаше ли да разберем какво чувства? Онова, което разбра на времето Ехуд Барак – дали е невъзможно да го разберем и ние? Младите хора без бъдеще лесно ще се откажат от своето бъдеще, което не виждат на хоризонта. Тяхното минало като деца от улицата, тяхното настояще на прокълнати безработни безделници заключва вратата към надеждата им: тяхната смърт е по-добра от техния живот, тяхната смърт е по-добра и от нашия живот като техни потисници – ето какво чувстват те. От деня на тяхното раждане до деня, когато напуснат тази земя, те виждат пред себе си своята земя, на която няма да стъпят като свободни хора. Няма добри и лоши народи, има само ръководства, които се държат отговорно или невменяемо. А сега се бием срещу онези, които мнозина от нас щяха да бъдат, ако бяхме на тяхно място 41 години и половина.