„Американо-иранският диалог през втория мандат на Обама”

Анализи и коментари

Докато външнополитическият екип на обама за втория му мандат вече се оформя, Иран остава нерешен проблем за американската администрация. Дипломатическото безпокойство около въпроса кънти и във Вашингтон и Техеран. Въпреки сондажите, които се правят, изгледите за пробив остават ниски. Струва си да хвърлим по-задълбочен поглед към този въпрос.

Печат


На Мюнхенската конференция за сигурност (1-3 февруари) американският вицепрезидент Джо Байдън заяви, че при подходящи условия САЩ биха водили директни преговори с Иран. Иранският външен министър Али Акбар Салехи реагира позитивно на предложението, но предупреди, че Иран няма да се анжгажира, докато САЩ не покаже „честно и истинско” намерение да разреши стоящите между двете страни въпроси.

Неравномерните американо-ирански отношения


Дипломатическото ухажване между САЩ и Иран се е случвало няколко пъти през последните години. Както и предишни пъти, публичното предложение за преговори беше предхождано от тказ от секретни предварителни разговори.(Този път Али Акбар Велаяти, доверен човек на президента и съветник на върховния лидер аятоллах Али Хаменей, отрече да се е среща с американски представители в Оман). Междувременно, като фон на по-важните американо-ирански преговори, иран обяви, че ще преговаря с групата П-5+1 на 25 февруари в Казахстан, за да демонстрира волята си за търсене на компромис по ядрения въпрос в рамките на по-широка договореност.
Иран балансира тези дипломатически ходове със съобщението, че е подобрил центрофугите за обогатяване на уран в Натанз. И докато това дразни Израел, то за другите страни идеята за развиванет на иранската ядрена програма увеличава нуждата от бързи директни преговори.
Първата стъпка във всички преговори е дифинирането на общия интерес. За САЩ и Иран тези интереси са се променили през изминалото десетилетие. През 2003 г. от общ интерес и за двете държави беше свалянето на Саддам Хусайн и неутрализиране на сунитската джихадистка заплаха. През 2007 г. това пък беше свалянето на американското военно бреме от Ирак. През 2011 г. общият интерес беше избягване на война в Ормузкия проток.През 2013 г., докато регионът се фрагментира отвъд контрола на всяка една от двете сили, и Вашингтон, и Техеран опитват да предотвратят настъпващия хаос от подриване на техните позиции в Близкия изток.
Също така обаче преговорите неведнъж са пропадали заради лоша синхронизация, неправилно разчитане на намеренията, липса на политическо единство или други основателни причини. Като начало, подходящото време е най-важно от всичко. И двете страни трябва да изградят благоприятен вътрешнополитически климат, за да могат трудните преговори навън да вървят напред. Допълнително усложнение е, че и двете страни имат взаимнопротиворечаща си цел да преговарят от позицията на силата.
През 2007 г. Иран все още можеше да използва като коз това, че неговите близки съюзници шиитските милиции в Ирак могат да атакуват стотици американски войници. Шиитското въстание в Байхрейн през 2011 г. заплашваше да наруши баланса на силите в региона в полза на Техеран, като в същото време той можеше да раздруса енергийния пазар, провеждайки военни учения в Ормузкия проток. Въпреки това обаче Иран не може да задържи подобна позиция за дълго. С времето все още ограничените тайни ресурси на Иран в източната част на Арабския полуостров бяха разкрити. Същевременно САЩ подсииха военно си присъствие в Персийския залив. С разполагането на тези миночистачи в района, Иран е принуден да помисли два пъти преди да извърши провокация в протока, която може да предизвика военна интервенция.
Преди Иран да успее да се възстанови, регионалният климът се обърна против него. През 2012 г. сунитското въстание в Сирия набра скорост, не не последно място и по причина на регионалния императив да лиши Иран от неговата средиземноморска опора в Леванта. Намаляването на Иранските позиции в Сирия и Ливан беше съпроводено и с масови сунитски протести срещу шиитското правителство в Багдад.
В настоящия момент Иран вече не представлява стратегическа заплаха за интересите на Съединените щати, както преди няколко години, когято Ислямската република успя да изгради дъга от влияние от западен Афганистан до Средиземно море. В момента Иран е в отбрана, опитвайки се да помогне на съюзниците си да оцелеят в Ливан и Сирия, като в същото време е ангажиран да използва все повече ресурси, за да задържи позициите си в Ирак. Всичко това се комбинира и с увеличените разходи за презморска търговия и тежестта на санкциите. Санкциите на ЕС и САЩ през последните две години от политика на ограничени санкции спрямо лица и фирми се превърнаха в почти пълно търговско ембарго, което накара и официални лица да признаят открито, че иранските петролни приходи са спаднали с повече от 40%.
В такъв случай САЩ имат 2 възможности. Те могат да позволят на регионалните сили да продължат своя курс и с течение на времето да подавят иранската мощ. Другият вариант е да използват настоящите условия и да преговарят с Иран от позиция на силата, докато все още разполагат с военната мощ за това. Иран е отслабен, но все още разполага с лостове, с котио да притиска САЩ. Подготовката на това алауитските сили в Сирия да се превърнат в бунтовнически с иранска подкрепа вече в ход. В Афганистан Иран разполага с военна опция да усложни крехкото американско изтегляне. СЪЩ демонстрират сериозно въздържане по отношение Сирия – те не желаят да се видят замесени в още една конфликтна зона в ислямския свят, където Иран потенциално може да играе важна роля.
Изглежда, че САЩ следват стратегия да дадат ход на преговорите с надеждата, че те ще надхвърлят обхвата на ядрения въпрос. Иран често се оплаква, че не може да вярва на Вашингтон, ако САЩ не може да говори в един глас. Например, в миналото, докато администрацията преговаря, Конгресът затяга икономическите санкции и опитва да наложи клаузи, правещи оттеглянето им невъзможно. Икономическият натиск, породен от санкциите, помага на САщ да засилят позицията си, но администрацията прави опити да запази в резерв някои опции, пазейки лист с ограничителни мерки, които могат да бъдат оттеглени, ако преговорите отбележат прогрес.

В търсене на гъвкави санкции


Вашингтон може да потърси Европа за повече гъвкавост за своите регионални нужди. Наскоро истрията за това, че Генералният съд на ЕС на 29 януари отхвърли санкциите срещу банката Меллат, едно от най-големите ирански търговски банки, сериозен източник на финансиране и на иранския енергиен сектор, беше широко отразена в медиите. На база обвинения, че е държавна банка, свързана с програмата за създаване на ядрено оръжие, тя беше включена в санкционен списък през 2010 г., но понастоящем европейският съд прецени, че няма достатъчно доказателства за връзка на банката с ядрената програма. Въпреки твърденията на Иран, че институцията е изцяло приватизирана през 2010 г., е трудно да се повярва, че тя не е запазила никакви връзки с властта. Вървят и слухове, че е възможно и други европейски санкции да бъдат отменени.
Невъзможно е да бъде попълнена всяка юридическа празнота, затова възприятията играят голяма роля в поддържането на всеки режим на санкции. През изминалите 2 години САЩ, в координация с агресивния ЕС, дадоха ясне знак на търговците, банкерите и застрахователите по света, че това да правят бизнес с Иран не си заслужава цената, ако тя е разбиване на тяхната способност да работят на западните пазари. Достатъчно бизнесмени бяха обуздани или поне влошиха взаимодействието си с Иран и първостепенни ирански компании, което доведе до чувствително намаляване на приходите им. Поради големите обороти, които се реализират на пазар, върху който са наложени санкции, е много трудно политически да бъде поддържано това ниво на натиск за по-дълъг период от време. Колкото повече санкциите напомнят търговско ембарго, толкова повече Иран придобива пропагандно оръжие, твърдейки, че те засягат цивилните иранци. Налагането на допълнителни санкции, което беше отхвърлено от съда, може в следващите месеци да изпразни от съдържание западните икономически санкции и да даде увереност на повече бизнесмени да нарушават ембаргото – ако обаче идеята е санкциите да бъдат използвани, за да принудят Иран да преговаря, това е риск, който американската администрация може да си позволи да поеме.
Не съществува ясна връзка между последното американско предложение за преговори и отменянето на сакнциите за банка Меллат. Но ако САЩ са сериозни за използването на своята позиция на относителна сила, за да прокарат сделка с Иран, можем да очакваме слабо намаляване на санкционния натиск. Вероятно е това да започне в Европа, където съществува по-голяма гъвкавост в санкционните разпоредби спрямо тези на американския Конгрес. Може би не е случайно, че Германия, най-големият търговски партньор на Иран в Европа, беше един от главните защитници на идеята за този опит за директни американо-ирански преговори. Струва си да бъде отбелязано също, че Барак Обама избра за членове на екипа си за своя втори мандат сенатори като Чък Хейгъл и Джон Кери, като и двамата открито се обявяват за диалог с Иран.
Сега най-важният за наблюдение играч е Иран. Страната отслабва в региона, вътрешните ограничения също са сериозни, но, въпреки това, клерикалният режим не се стреми отчаяно да постигне договорка с Вашингтон. Постигането на споразумение със Съединените щати може да смекчи упадъка на алауитските сили в Сирия, както и враждебната реакция на сунитите в Ирак, която е вероятно да срещне Иран, но не е задължително това да се случи. При положение, че парламентарните избори в Иран са насрочени за юни, вътрешнополитическият климат не изглежда благоприятен за придвижване на преговорите напред, поне не и в краткосрочен план.
САЩ предпочитат да сведат до по-малък броя на неизвестните в нестабилния регион на Близкия изток, постигайки споразумение с Иран. Иронията е там, че с или без споразумение, иранските позиции в региона ще продължат да отслабват. Дори и Вашингтон да не се нуждае от преговори толкова силно, колкото Иран, сега е добро време на избрания за втори мандат президент да опита отново.