Когато става дума за „Ислямска държава”, Западът пропуска най-важното

Анализи и коментари

След четиринайсет години в Афганистан и десет в Ирак (без да броим кампаниите с безпилотни самолети в Йемен и Пакистан) не е ли очевидно, че е невъзможно проблемът с „Ислямска държава” да бъде разрешен по военен път? Не е ли ясно, че когато става дума за „умовете и сърцата” на хората, подобни мисии са контрапродуктивни и често тласкат „умерените” мюсюлмани в ръцете на екстремистите?

Печат

Това са само част от въпросите, които дългогодишният анализатор и опитен журналист Абдел Бари Атуан поставя в свой материал, публикуван от opendemocracy.net. Авторът проследява историята на „Ислямска държава”, причините за нейния възход и коментира възможните варианти за справянето с този нов враг на Запада, който според него е много повече от група обикновени екстремисти.

В качеството си на ръководител на арабски вестник (в миналото Атуан е главен редактор на вестник „ал-Кудс ал-Араби”, а в момента – на електронния вестник „Рай ал-Йоум”) и автор на няколко книги по темата, журналистът следи и наблюдава поведението на салафитско-джихадистките организации. Той е сигурен в едно – че „Ислямска държава” е много различна и безкрайно по-опасна от всеки от предшествениците си, в това число и от „ал-Каида”.

Журналистът обръща внимание на дебата, който се води в западните медии за употребата на термина „Ислямска държава”. Някои негови колеги са на мнение, че ако го направят, ще й придадат легитимност. Не това е същественият въпрос според Атуан, защото „Ислямска държава” вече е държава по всички показатели и как ще бъде наричана, няма никакво значение. 

Авторът посочва, че според международното право критериите едно обединение да бъде окачествено като „държава” са относително прости. Съгласно подписаната през 1933 г. Конвенция от Монтевидео за правата и задълженията на държавите изискванията са: то да има ясно определена територия, население, което постоянно да живее в нея, и правителство, способно да упражнява властта си над населението, територията и ресурсите й. Признаването от другите държави не е задължително условие според конвенцията.

В момента „Ислямска държава” контролира в Сирия и Ирак суверенна територия с размерите на Великобритания, а населението й е приблизително 10 млн. души. Тя разполага със собствена армия, полицейски сили, съдебна система и бюджет в размер на поне 2 млрд. долара годишно. Според проведени в последно време социологически проучвания милиони хора в арабския свят гледат положително на „Ислямска държава”.

Атуан подчертава, че в никакъв случай не е апологет на това „жестоко и нетолерантно образувание”. Целта му е да предупреди, че Западът подценява задаващата се опасност и е необходимо да намери начин как най-добре да й се противопостави. Авторът припомня, че в края на юли президентът на САЩ Барак Обама сам е признал, че „все още нямаме стратегия”, а в същото време американските самолети извършват всеки ден нападения в Ирак и Сирия.

Еволюцията на „Ислямска държава”

„Ислямска държава” не се появява от нищото. Тя представлява последната еволюционна крачка в развитието на салафитско-джихадисткото движение и по-специално на глобалния джихадистки антиамериканизъм, който е пропагандиран от Усама бен Ладен и Айман аз-Зауахири за първи път през 1996 г. „Ислямска държава” ясно е обявила целта си да възстанови халифата и да го разпространи из Близкия изток, части от Африка, голяма част от Азия и Южна Европа.

Атуан предупреждава, че колкото и да ни се иска, това не са само приказки. Никой на Запад не взема Усама бен Ладен на сериозно… до 11 септември 2001 г. Отношението към „Ислямска държава” е дори по-абсурдно и укоримо, защото нейните войници са превзели цели градове като Мосул, Ракка и Рамади, защото петролните съоръжения и по-големите нефтени находища са под техен контрол и защото тези бойци на практика са премахнали иракско-сирийската граница и са основали нови вилаети (провинции).

„Отговорът винаги е един и същ – бомбардировки до дупка” – не крие неодобрението си журналистът и посочва, че с течение на времето схващането, че „Ислямска държава” може да бъде победена с военни средства, не само, че се оказа грешно, ами е и сред основните причини за нейната еволюция.

Авторът припомня, че в миналото „ал-Каида” е имала само един адрес – пещерите в Тора Бора, където самият той прекарва три дни с Усама бен Ладен през 1996 г. Когато САЩ си поставят за цел да отмъстят за терористичните атаки от 11 септември 2001 г., те знаят къде да намерят лидерите на организацията и американските бомби почти я унищожават. 

Журналистът е категоричен, че ако Пентагонът беше спрял дотук, „Ислямска държава” – потомъкът на „ал-Каида”, нямаше да чука на южната порта на Европа. Тъкмо ръководената от САЩ инвазия в Ирак през 2003 г. съживява организацията и популяризира каузата й. До 2004 г. „ал-Каида в Ирак” се трансформира в „Ислямска държава в Ирак” под ръководството на кръвожадния Абу Мусаб аз-Заркауи. 

Много мюсюлмани възприемат „Ислямска държава” и „ал-Каида” като борци срещу „кръстоносците”, които се опитват да завладеят и експлоатират ресурсите на мюсюлманските страни. Докато Западът осъжда насилието на „Ислямска държава”, тяхното жестоко правосъдие и поробването на жените, мнозина в мюсюлманския свят са пределно наясно с лицемерието в раздаването на подобни оценки. Атуан дава пример със смъртта на стотиците хиляди иракски, афганистански, йеменски и пакистански граждани, загинали в резултат на бомбардировките на американските изтребители и безпилотни самолети. Авторът не пропуска и мъченията и малтретирането на затворниците мюсюлмани в американските центрове за задържане като „Абу Грейб”, където симулираното удавяне и „ректалната хидратация” (анално изнасилване с маркуч) са често срещани. Журналистът припомня и случая, при който петима американски войници изнасилват, а след това убиват 14-годишния Абир Касим. Единият от извършителите – Стивън Грийн, при повдигането на обвинението срещу него, обяснява поведението си така: „Не възприемах иракчаните като човешки същества”.

Екстремизъм и религиозно разделение

„Ислямска държава” не крие садизма си и се опитва да внуши на последователите си, че е всемогъща. Но Атуан е категоричен, че действията й не са прецедент в историята. През вековете армиите и на други завоеватели са постъпвали по този начин. Той припомня Чингис хан, нацистките кланета на милиони източноевропейци, евреи, хора с увреждания, роми и хомосексуални. Авторът не пропуска и американските зверства в Ми Лай (Виетнам), където лейтенант Уилям Калей нарежда да бъдат изнасилени и убити 500 жени и деца. Интересен е фактът, че според социологически проучвания повечето американци са против това Калей да получи каквото и да било наказание. През целия XX век различни правителства са избили 170 млн. свои граждани – 62 млн. от тях намират смъртта си само в СССР за периода 1917-1987 г.

Зверствата са част от стратегията на „Ислямска държава” – преднамерена, планирана политика, която за първи път е заложена преди десет години в салафитско-джихадисткия „трактат” „Управление на дивачеството”. 

Освен нахлуването и окупацията на Афганистан и Ирак, нерешен остава и палестинският проблем. Повечето западни правителства са възприемани като осигуряващи безвъзмездна подкрепа на Израел, за да може той да продължава своята расистка и експанзионистка политика, насилието срещу населението на Газа, което живее като в затвор, както и с нарушенията на международното право. Въпреки че палестинската кауза вече не е сред приоритетите на арабския свят, тя остава една голяма несправедливост и според Атуан мнозина трябва да са изпитали злорадство, когато силите на „Ислямска държава” превземат египетско КПП близо до границата с Газа в края на юли тази година. Този случай става повод израелският лидер Бенямин Нетаняху да се оплаче, че „Ислямска държава” чука на израелската граница.”

Опитният журналист е на мнение, че въпреки шумните призиви за демокрация западните правителства не са били подготвени за последиците от тунизийската и египетската революции, в които ислямистите надделяват над либералите. Затова и няма оплаквания, нито заплахи за интервенция от страна на Вашингтон, Лондон или Париж, когато избраният от народа египетски президент Мохамед Мурси е свален с военен преврат. Атуан смята, че страхът от ислямизма е отворил пътя пред екстремизма – както в Алжир, когато ислямистите печелят изборите през 1990 г., но армията, насърчавана от Франция и Вашингтон, им попречва със сила да поемат властта. В Алжир избухва гражданска война, последица от която е формирането на „ал-Каида в Ислямския магреб”. 

Авторът засяга и въпроса за напрежението между религиозните групи в региона и застъпва тезата, че до известна степен то е резултат от външна намеса. 

За пример дава Ирак преди инвазията от 2003 г., когато случаите на конфликти на религиозна основа са били малко и за неговите приятели иракчани е било нормално сунити и шиити да се женят помежду си. Пол Бремър, който управлява Ирак в продължение на година и два месеца след инвазията, разпуска иракската армия, която би била най-подходящото и ефективно оръжие срещу екстремистите – и тогава, и сега. Бремър не се старае особено да разбере сложната древна култура, в която се намесва, и няма абсолютно никаква представа до каква степен племенната лоялност (не толкова религиозната принадлежност) е свързана с разпределянето на властта в региона. Вместо това всичките решения, които Бремър взема, са на базата на грубото разделение по религиозен признак, смятайки погрешно, че бившият президент Саддам Хусейн, висшите ешелони на неговия режим и партията „Баас” са всичките до един сунити. Всъщност по-голяма част от членовете на „Баас” са шиити, както и една трета от най-издирваните от САЩ лица в периода преди инвазията.

Разформированата иракска армия, която е създадена преди Саддам Хусейн да вземе властта, е национална армия и противно на схващанията на Бремър, е със смесен религиозен състав, със съответния брой шиитски генерали. Разочаровани от отношението на американския дипломат, мнозина сунитски командири се присъединяват към въоръжената съпротива, а заедно с тях – и цели бригади. Тези елитни бивши военни сега играят водеща роля в опустошителните военни успехи на „Ислямска държава”. Те обучават бойците, разработват военната стратегия и ръководят разузнавателните екипи.

Водена от аз-Заркауи, „ал-Каида в Ирак” веднага се възползва от напрежението между религиозните групи и презрението на сунитите спрямо подкрепяното от САЩ дискриминационно управление на шиитите. Ирак потъва в кървав хаос – средата, в която екстремистките групи функционират най-добре.

Атуан дава и друг пример – Афганистан, където съперничещите си военни командири управляват след края на гражданската война. Там хората първоначално подкрепят талибаните, защото те установяват някаква форма на ред и законност. И днес в Сирия и Ирак, където централните правителства са на път да рухнат, „Ислямска държава” получава солидна подкрепа от влиятелните сунитски племена.

Авторът изтъква слабостта на иракската национална армия, чиито бригади просто бягат при нападенията на „Ислямска държава”. Правителството и неговите западни поддръжници разчитат на шиитските милиции да се бият с екстремистите, но те са също толкова зли и склонни към насилие, колкото „Ислямска държава”. Кюрдските сили също са привлечени, но техните цели са преди всичко сепаратистки.

Атуан насочва и към друг важен въпрос. Въпреки че официално се твърди обратното, екстремистките групи се ползват със солидна подкрепа сред елита на най-големите американски и британски съюзници в региона на Близкия изток – Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив. Този факт изправя Лондон и Вашингон пред своеобразна дилема – дали да се фокусират върху „умерените” ислямистки групи или върху междуособните борби, които могат да възникнат между между „ал-Каида”, „ан-Нусра” и „Ислямска държава” или между талибаните и „Ислямска държава”.

Местните фактори

Експертът признава, че местните фактори също играят важна роля за възхода на „Ислямска държава”. Установената система на вилаетите улеснява упражняването на икономически контрол върху всеки от тях посредством съветите (шура), а оттук се увеличава вероятността местното население да остане лоялно към новите си управници. Във военен план това означава, че „Ислямска държава” има боеспособни единици навсякъде из териториите, които контролира, и може да се бие на няколко фронта едновременно.

Мнозина бивши симпатизанти на „ал-Каида” са преминали на страната на „Ислямска държава”. Така „държавата” разполага с мрежа, която се простира върху широк географски периметър – от Кавказ до Сомалия. Регионалната нестабилност създава вакуум в сферата на сигурността, който е най-благоприятната среда за джихадистките групи. В момента в седем мюсюлмански страни се водят граждански войни – Ирак, Сирия, Афганистан, Либия, Йемен, Сомалия и северна Нигерия. Във всяка от тях „Ислямска държава” набира мощ. Хаосът заплашва и Египет, който губи контрол върху Синайския полуостров. Там нов клон на „Ислямска държава”, възприел името „Вилает Синай”, наскоро предприе свирепи атаки срещу сили на армията и полицията, в които бяха убити най-малко 100 души.

Атуан обръща специално внимание на умението на „Ислямска държава” да си служи с дигиталните технологии, и най-вече със социалните мрежи и средствата за анонимен обмен на информация. Те й позволяват да пропагандира идеологията си из целия свят и да набира десетки, ако не и стотици хиляди бойци, както и да предлага инструкции за онези, които имат намерение да извършват самостоятелни атаки. За да избегне проследяването, „Ислямска държава” използва сложни техники за криптиране на данните и разполага с „киберармия”, която вече успешно е проникнала в някои американски военни обекти и става все по-добра.

Бъдещето

Абдел Бари Атуан е категоричен, че чуждестранната намеса не би помогнала за възпирането на „Ислямска държава”. Единствено изключение според него може да бъде дипломатическа инициатива, която да доведе до мирно разрешаване на конфликтите.

Кошмарният сценарий според автора предвижда обединяването на всички джихадистки групи под шапката на „Ислямска държава” и прерастването на междурелигиозните сблъсъци в регионална война. В този случай „Ислямска държава” ще установи контрол над голяма част от Близкия изток и Северна Африка. 

Най-обнадеждаващият сценарий е мощните джихадистки организации – „ал-Каида”, талибаните и „Ислямска държава”, да започнат да се бият помежду си и така да се унищожат. 

В заключение журналистът обобщава, че това, което може да даде резултат в битката срещу „Ислямска държава”, е много добре разработена стратегия, която да обхваща целия регион и да акцентира върху толерантността, обединението, взаимното сътрудничество и мира.

 

Източник: www.opendemocracy.net