Гюнтер Грас – забравената съвест на Германия

Анализи и коментари

На 13 април 2015 г. почина Гюнтер Грас. Поет, писател, драматург, график, скулптор – творческият път на родения в Данциг (днес Гданск) автор от немско-полски произход е богат и белязан от раните на Германия – от 30-те годни на XX век до днес. Наричан „моралното съзнание на германската следвоенна литература”, Гюнтер Грас става световно известен с романа „Тенекиеният барабан” (1959 г.), който разказва за възхода и рухването на Третия Райх, видени през очите на невръстно дете. Носител е на редица международни отличия, а през 1999 г. е удостоен с Нобелова награда за литература. Десет години по-късно в родния му град е открит негов музей.

Печат

За разлика от други литератори и Нобелови лауреати, Грас е политически активен. В продължение на няколко десетилетия е привърженик на германската Социалдемократическа партия. Посещава Италия, Франция, Испания, Полша, Чехословакия, Унгария, САЩ и Израел. През 80-те години на XX век предприема пътуване до Индия, където прекарва близо шест месеца, а след това публикува сборник с графики оттам. През 1997 г. Грас критикува германското правителство за това, че снабдява Турция с оръжие и отказва да предостави убежище на кюрдите. Авторът е и открит противник на Джордж Буш-младши, когото обвинява, че експлоатира религията, за да оправдае своята „война срещу терора”.

Придобил световна популярност с литературното си творчество, през последните две десетилетия от живота си Гюнтер Грас привлича вниманието с позицията си по израело-палестинския конфликт и иранската ядрена програма. За мнозина произраелски политици и общественици неговите коментари са опетнили по необратим начин имиджа му, а някои дори стигат до крайност, наричайки го „антисемит”.

Повод за острите критики срещу германския автор е мнението му за израелските заселнически селища в окупираните палестински земи, което той споделя през 2001 г. в интервю за „Шпигел онлайн”: „Израел не само трябва да напусне окупираните територии. Конфискуването на палестински територии и израелските заселнически селища са престъпления, които трябва да бъдат спрени не само за в бъдеще. Израел трябва да унищожи всички колонии, построени до момента. Иначе няма да има мир.”

Онези, които не са съгласни с него, пропускат да отбележат, че споменатите колонии са незаконни от гледна точка на международното право и това е официалната позиция на ООН, ЕС и дори на дългогодишния съюзник на Израел – САЩ. В този смисъл позицията на Грас не е новаторска, макар и да е необичайна за Германия, където от години е почти невъзможно да се критикува Израел. В тази връзка Гидеон Леви, известният колумнист на вестник „Хаарец”, споделя, че когато негов критичен срещу Израел материал излиза в германския „Ди Велт”, един от редакторите на вестника му обяснил, че никой немски журналист не би могъл да публикува подобна статия. Леви припомня, че от години всеки автор, който започне работа във водещия медиен концерн „Аксел Шпрингер” (издател на „Ди Велт”, „Билд”, „Факт” и др.), трябва да подпише клетвена декларация, че никога няма да пише нищо срещу правото на Израел да съществува.

Когато получава своята Нобелова награда в Швеция, Гюнтер Грас обяснява защо толкова се вълнува от миналото на страната си: „Планини от отломъци и трупове, родили се от утробата на германската история. Колкото повече дълбаех, толкова повече откривах. Нямаше как да го отмина.”

Няколко години по-късно, през 2006 г., Грас прави разкритие, което стъписва цяла Германия. В интервю във връзка с предстоящото публикуване на автобиографичната му книга „Да люспиш лука” той разказва, че по време на Втората световна война, докато е бил 17-годишен, за кратко е служил във „Вафен-СС”. Това, което предизвиква възмущение, не e членството му в елитните части на нацистката партия в Германия (много младежи на неговата възраст са били принудени да се запишат в СС към края на войната), а фактът, че Грас крие толкова дълго този епизод от живота си. Дори и тогава, Ралф Джордано, германски автор от еврейски произход, застава на негова страна и отбелязва, че през 1933 г., когато Хитлер идва на власт, Гюнтер Грас е едва 6-годишен. „Какво друго е могъл да направи по това време срещу всемогъщия пропаганден апарат на нацистите?”, пита той и отговаря сам: „Нищо. Вярвам, че е страдал много заради това, че е мълчал толкова дълго.”

Малцина отчитат, че тайната на германския автор е била известна само на съпругата му и е могла да остане скрита за широката публика завинаги. На въпрос на „Алгемайне цайтунг” защо е направил признание след толкова години Гюнтер Грас отговаря: „Тежеше ми. Мълчанието ми през всичките тези години беше една от причините да напиша тази книга. Истината трябваше да излезе наяве.”

Откровенията му не спират дотук. На 4 април 2012 г. в няколко европейски вестника е публикувано стихотворението му „Това, което трябва да се каже”. В него той отново повдига темата „Израел”, но този път във връзка с ядрената програма на страната и заплахите й срещу Иран.

Гюнтер Грас заявява открито, че „му е писнало от западното лицемерие”, а „израелската ядрена сила застрашава и без друго крехкия световен мир”. Той предупреждава, че Германия не бива повече да доставя ядрени подводници на Израел, защото техните „бойни глави могат да разрушат всичко.” Творбата призовава „виновния за надвисналата опасност, пред която сме изправени, да се откаже от употребата на сила”, а авторът й настоява за „свободно и постоянно наблюдение на израелските и иранските ядрени обекти, което да бъде извършвано от международна институция”. 

Стихотворението е определено като „остра и на места вбесяваща” критика срещу Израел, макар тонът му да е по-скоро спокоен и в него да личи умората на човек, който познава добре последиците от войната, както и табутата в собственото му общество, родили се от нейните грехове. Литературните качества на произведението нямат значение, защото политическият му заряд е онова, което привлича вниманието не само в Германия и Израел, но и по целия свят. За пореден път Гюнтер Грас е успял да накара всички да погледнат там, където най-много боли.

Той е наясно, че ще бъде „осъден за „антисемитизъм”, защото знае, че отношенията на Германия с Израел са повлияни от чувството за национална вина заради Холокоста, а историческото разкаяние на страната му е придобило военни измерения. Гюнтер Грас помни също така думите на германския канцлер Ангела Меркел, която по време на посещението си в Ерусалим през 2008 г. заявява, че сигурността на Израел е част от германския национален интерес. И въпреки това отправя този апел, написан „с последното му мастило”, защото се опасява, че „дори утре вече може да е твърде късно”.

Отговорът на Израел не закъснява. Грас веднага е обявен за персона нон грата. Хенрик Бродер, най-известният еврейски журналист в Германия и един от най-големите привърженици на страната, го определя като човек, който е „напълно побъркан” и „страда от мегаломания”. 

Това, което трябва да се каже, обаче, е, че Израел разполага с ядрено оръжие, придобито в разрез с всички международни норми в тази сфера. Поради тази причина той отказва да подпише Договора за неразпространение на ядрено оръжие, както и да допусне каквито и да било инспекции на своя територия от страна на експертите на Международната агенция за атомна енергия. Това, което трябва да се каже, е, че към момента на публикуването на стихотворението международната общност вече е наложила серия от ограничителни мерки на Иран, без да разполага с каквито и да било доказателства, че страната развива ядрена дейност за военни цели – и това е официалната позиция в докладите на Международната агенция за атомна енергия. Това, което трябва да се каже, е, че въпреки заключенията на американското и израелското разузнавания, че Иран е далече от производството на атомна бомба, редица израелски ръководители многократно отправят заплахи, че ще нападнат Иран.

Такава е „лудостта” на Гюнтер Грас. След смъртта му остава надеждата, че той няма да е последният и че митовете за „антисемитизма” в германското общество (и не само) ще избледнеят, както мастилото изпод пръстите на този изключителен творец и общественик.