Защо Иран няма да отстъпи?

Анализи и коментари

Никой не е вярвал истински, че последният кръг от преговори с Иран по отношение ядрената му програма ще доведе до сериозен пробив. Така че не е изненада, че това не се случи, въпреки отстъпките, които бяха направени на срещата в Казахстан от страна на групата P5+1 (Членовете на Съвета за сигурност на ООН – Великобритания, Китай, Русия, САЩ, Франция плюс Германия). Американските надежди, че суровите икономически санкции ще принудят иранците да сключат сделка, се оказаха – поне засега – нереалистични.

Печат


Въпреки че е изолиран и остракиран, Иран успява да си поеме дъх с помощта на страни като Русия, Китай, Индия, Сирия и Венецуела, което му позволява да устои на западния натиск. Още по-важно е, че режимът на жестоки ограничения, наложен от САЩ, изглежда, не е перфектен, което само втвърдява иранската съпротива срещу „американските планове”.


Разбира се, алиансите на Иран могат да се окажат нестабилни, а в случая с двама от най-верните му съюзници – Сирия и Венецуела – и да се разпаднат напълно. Краят на чавизма заплашва иранските интереси във Венецуела и сериозното му присъствие в андските държави, докато краят на „династията ал-Асад” би имало унищожителни последици за иранската регионална стратегия.


Въпреки това, откакто през ноември 2011 г. Международната агенция за атомна енергетика (МААЕ) описа подробно в свой доклад действията на Иран в стремежа му към развиване на мощности за производство на ядрено оръжие, Русия и Китай имат много по-мек подход спрямо Ислямската република в сравнение с ЕС и САЩ. Докато западните сили прегърнаха тактиката на още по-тежки санкции, Русия и Китай виждат в Иран инструмент в глобалната им надпревара със САЩ.


Китайските интереси в Иран се свеждат до икономиката. Обемът на двустранната търговия е ок. 40 млрд. долара годишно, като Китай е не само най-големия консуматор на ирански суров петрол, но и огромен инвеститор – някъде между 40 и 100 млрд. долара в иранския енергиен и транспортен сектор. Вярно е, че Китай не може да пренебрегне напълно американския натиск и силната опозиция на техния основен петролен доставчик – саудитците – по отношение иранската ядрена програма. Има едно „но” – Китай подкрепя задължителните санкции, наложени от Съвета за сигурност на ООН, но не и тези, наложени едностранно от Запада.


С търговски баланс между двете страни, възлизащ едва на 5 млрд. долара годишно, руските икономически интереси в Иран са сравнително скромни. Русия обаче се притеснява от възможността Иран да създава проблеми, например подкрепяйки бунтове сред мюсюлманите в Русия. САЩ отказаха да направят на Русия отстъпки по ключови за Кремъл въпроси като отменяне на останалите още от съветско време ограничения на руско-американската търговия, законите по отношение човешките права, плановете за разполагане на американска ПРО в Европа в замяна на руска подкрепа по отношение Иран и другата гореща точка – Сирия.

Проблемът с американския натиск ключови играчи да се присъединят към техния антиирански кръстоносен поход е, че някои от тях живеят в региони, където Иран е важен фактор.

Подобен пример е Индия. Страната е притеснена от възможността Иран да се сдобие с атомно оръжие, да не забравяме и ефектите от иранския ислямски фундаментализъм върху мюсюлманите в Кашмир. Но двустранна търговия от 14 млрд. долара за година и зависимостта от ирански петрол – някои индийски рафинерии са построени да преработват единствено ирански суров петрол – също са ключови стратегически съображения.


Освен това Индия се нуждае от Иран като алтернативен търговски и енергиен път към Централна Азия, заобикалящ враждебния Пакистан, а също и опора по отношение несигурното бъдеще на Афганистан след американското изтегляне от страната през 2014 г. В резултат на това, индийската политика е сходна на китайската – присъединява се към международните санкции на ООН, но отхвърля западните финансови ограничения. Най-вероятно Индия ще продължи да се движи в тази тясна зона – например, съкращавайки зависимостта си от ирански нефт и увеличавайки вноса си от Саудитска Арабия, вече нейният най-голям доставчик на суровината.


Двусмисленият характер на иранските алианси може да бъде смесена благословия. Да, тежките санкции може да печелят допълнителни поддръжници, но почувствал се притиснт до стената, Иран вероятно ще бъде още по-настоятелен в следването на курса си към сдобиване с ядрен потенциал. Ирак беше лесна мишена по време на първата война в Залива именно защото беше спрял ядрената си програма и не разполагаше с оръжия за масово унищожение (ОМУ). По подобен начин Муамар Кадафи в Либия беше подложен на атака от страна на НАТО точно защото изостави своите ОМУ.


Противоположен е примерът със Северна Корея, която показа, че откритото неподчинение е стратегия, която работи по-добре от нагаждането. Това беше и причината Сирия, с помощта на Северна Корея, да опита да развие своя ядрена програма (както може да се предполага, унищожена от Израел по време на официално непризнатата операция „Овощна градина” през 2007 г.). Иран няма да се замисли за отказ от ядрената си програма, която е неговата застраховка, освен ако не бъде постигнато споразумение по един по-широк кръг въпроси, вземащи под внимание иранските интереси като регионална сила и гарантиращи имунитета на ислямския режим срещу американските действия.


Дефиницията на Алберт Айнщайн за безумие „да правиш едни и същи неща отново и отново и да очакваш различни резултати” може успешно да бъде приложена по отношение на американската политика спрямо Иран. Политиката на санкции, остракизъм и авантюризъм се провали шумно. Тъй като иранската програма за обогатяване на уран и другите дейности, свързани с производство на оръжие, продължат с неотслабваща сила, САЩ трябва да скъсат със старите правила.

Шломо Бен-Ами е бивш министър на външните работи и на вътрешната сигурност на Израел. Понастоящем е вицепрезидент на Междунардония център за мира – Толедо.

Източник: http://www.project-syndicate.org/commentary/america-s-misguided-iran-policy-by-shlomo-ben-ami