Блатото на американските медии

Анализи и коментари

Норман Соломон е автор и член на Съюза на журналистите в САЩ. Последната му книга, написана в съавторство с международния кореспондент Рийз Ерлих, е „Мишена Ирак. Това, което медиите не ви казаха”.

 

Какво се казва на американците за инвазията в Ирак? Медиен коментатор разглежда отразяването на събитията.

Печат


      Още от събарянето на статуята на Саддам Хюсеинамериканските медии отразяват несигурната политическа ситуация в Ирак.  Междувременно, терминът „блато” заема централно място в американския медиен фокус.



         „Блато” е дума, която стана актуална по време на войната във Виетнам. Настоящият конфликт в Ирак има по-различен произход, но са налице и някои поразяващи паралели.

 


         Разбира се, популярната преса в САЩ не е единодушна по отношение на войната. Острият вестник  "Wall Street Journal" например не допуска никакви съмнения относно справедливата кауза на войната.
 
"Каубойско отношение"

 


         Авторите на уводните статии в споменатото печатно издание страстно подкрепят т. нар. „теория домино”.  В деня след взривяването на щаба на ООН в Багдад миналата година, вестникът завърши "каубойската" си уводна статия с цитат на генерал Джон Абизейд от Генералното командване: "Ако не можем да имаме успех тук, няма да можем да постигнем успех и в глобалната война срещу тероризма. Ще срещнем много трудности и ще дадем жертви, но ние просто трябва да издържим.”

 


         Повечето уводни статии обаче, определено, не са толкова самодоволни.  Някои са склонни да обвиняват Буш в арогантност и предизвикване на измамна паника.  Тревожният факт е, че сега американското правителство е затънало в собственото си блато.
В края на 60-те години на миналия век подобна загриженост проявяваха тогавашните могъщи медийни институции.  След изявленията от страна на администрацията на Линдън Джонсън, продължили няколко години, розовите сценарии за военен успех се дискредитираха.

 



Общ преглед

 


         Ето един факт, който хвърля светлина върху въпроса: В началото на 1968 г. бостънският „Globe”  направи преглед на 39 от най-големите американски ежедневници и разкри, че нито един от тях няма уводна статия, подкрепяща изтеглянето от Виетнам.  В същото време, когато милиони американци настояваха за незабавно изтегляне, подобна алтернатива все още се възприемаше като нереалистична от редакциите на големите ежедневници, в това число на „New York Times” и „Washington Post".  В същия ден, когато вестникът даде последната дума на генерал Абизейд, в уводната статия на „New York Times” пишеше: "Администрацията на Буш трябва да привлече допълнителни ресурси и ако е необходимо, допълнителни войски." Днес вестникът продължава да характеризира усилията в Ирак като "най – важния приоритет на американската външна политика за момента".

 


         С други думи присъствието в Ирак като резултат от една напълно нелегитимна война следва да се разглежда като напълно легитимно.
Седмица по – късно „Times” продължи в същия тон, който напомня за един друг аспект от вида „не може да има разрешение на проблема, което да e свързано с изтегляне и отмятане от думата” и което напомня за неизброимите призиви за по – ефективно „умиротворяване” по време на войната във Виетнам.
Изразявайки това, което може да се разглежда като разногласие между елитните американски медии, уводната статия от 27 август предупреждава:"САЩ ще заплати висока цена, в кръв и пари, ако администрацията на Буш продължава заблудено да настоява за възстановяването и умиротворяването на Ирак без широка международна подкрепа.”

 


         Американските медийни апели за многостранна политика обаче често се изразяват само в призив за предоставяне на по-важна роля на внимателно подбрани иракски лидери в политическия процес и за по-многозначително ангажиране на ООН в конфликта.
         Малко обаче предлагат алтернативата американското правителство да изостави ефективния контрол върху държава с толкова много атрактивни аспекти, имайки предвид стратегическото й положение в Близкия Изток, достъп до широки военни бази за Пентагона и около 112 милиарда тона известни петролни резерви.

 


Хаосът в Ирак

 


         В края на 2003 г. американските медии са изпълнени с лоши новини от Ирак. Оформя се тема:
”Тази администрация не знае как се прави окупация.”

 


         Списание „Ню Йорк Таймс” започва ноември с есе на Дейвид Риф, който се оплаква, че:” САЩ си играе на залавяне в Ирак.” Риф заявява:” Бъркотията в следвоенен Ирак е провал в планирането и изпълнението.” Неговата статия резюмира какво не е наред в толкова много медийни критики. Риф обвинява за „бъркотията” около половин дузина фактори, главно с тактически и бюрократичен характер, като прекаленото заангажиране с иракския изгнаник Ахмен Челяби, „изолиране” на Държавния Департамент, „игнориране на шиитите” и „твърде малко и твърде закъсняло планиране”.
      Макар че може да изглеждат „от един кюп”, има голяма разлика между критикуване на легитимността на окупацията и критиката, която осъжда начина на извършване на тази окупация.
       Критиците, ръчкащи с остен режима на Буш поради несправянето му с потушаване на иракската съпротива, често, изглежда, приемат легитимността на самата окупация. Някои въпроси обаче могат да бъдат поставяни отново и отново. Например: Как е възможно, вследствие на нелегитимна война, характеризирана от генералния секретар на ООН Кофи Анан като нарушение на Хартата на ООН,  да се установи легитимна окупация?

 


         Окупацията на Ирак заслужава порицание, не само защото администрацията на Буш не е направила добра преценка или е неспособна, а – което е много по– важно – защото милитаризмът и имперството са осъдителни.

 


         Широкоразпространеното медийно приемане на твърденията, че в Ирак режимът на Буш води „война против тероризма”, се издига до предоставянето на журналистически дар на администрацията на Буш, твърдо решена да намери път през недостатъците на окупацията.
Ето заключителните думи на копиеносеца на Буш в Ирак, Пол Бремер, в интервю за американското национално радио:” Президентът беше абсолютно категоричен, в частни разговори и публично, че няма да позволи нищо да ни отвлече от постигане на целите ни в Ирак, че ще останем тук, докато работата бъде завършена, а равнището на военните сили ще се определя от условията на място и от войната срещу тероризма.”

 


         Само след часове много от поддръжниците на Бремер пеят същата политическа песен:

 


•  Колин Пауъл казва за френски вестник, че:” Афганистан и Ирак са два театъра на бойни действия в глобалната война против тероризма.”
•  Буш казва:” Ние признаваме изцяло, че Ирак се е превърнал в нов фронт на борбата срещу тероризма.”

 

•  В речта си пред спонсори на кампанията в Бафъло, вицепрезидентът Дик Чейни прибягва до измама и твърди, че: ”Сега Ирак е централният фронт на войната с тероризма.”

 


         Повторението е съществено за постигане на целите на пропагандата, еднакво дали продаваш храна от Мак Доналдс или война на американското правителство.

 


         Пиесата за митологичната връзка между окупацията на Ирак и войната с тероризма продължава да се играе пред публиката. Резултатите от анкета, проведена в средата на ноември от CBS News, показват, че 46% от анкетираните смятат, че войната в Ирак е най – важната част от „войната с тероризма”, 14% смятат, че тя не играе главна роля и 35% смятат, че това са два отделни проблема.

 


Липса на доказателства

 


         Въпреки неизброимите опити на администрацията на Буш да внуши или директно да посочи връзката между 11 септември и Ал Кайда, от една страна, и Саддам, няма никакви достоверни доказателства за това.

 


         Ако „тероризмът” се използва в качеството на термин „чадър”, толкова голям, че да обхваща атаките срещу военни сили, окупиращи една страна, тогава светът не е нищо друго, освен инструмент на пропаганда.

 


         Медийното отразяване на събитията често пъти изпуска новините за човешки жертви. И това е ясно, защото огромното мнозинство от загиналите при американските атаки са иракчани, които са не повече „терористи”, отколкото много американци щяха да бъдат, в случай на окупирането на САЩ от чуждестранни войски. Понякога обаче американските новини изпадат в екстаз, описвайки високо - технологичния арсенал на окупаторите.

 


         На 17 ноември, на първа страница на „Ню Йорк Таймс” е публикувана фотография на стрелец, насочил оръжието си към Багдад от борда на хеликоптер „Черен ястреб” (Black Hawk). Публикуваната отдолу статия ридае за неотдавнашното влошаване на положението в Ирак. В статията се казва:” Само за две седмици, Черните ястреби, „Чайнукс”-ите и „Апачи”-те, които по – рано кръжат отгоре с такава грация и самоувереност, изведнъж стават уязвими.”

 


         Грация и самоувереност. Думи, използвани разнежено за описание на машина на смъртта от „Ню Йорк Таймс” – вестник, който се предполага, че трябва да бъде символ на най – висок журналистически стандарт.

 


Кой лъже?

 


         Деветдесет и пет дни преди началото на инвазията в Ирак седях в украсения Багдадски офис на заместник министър-председателя, който говореше за оръжейните инспектори на ООН. „Те вършат работата си свободно, без никаква намеса и пречки”, казва Тарик Азиз. „И въпреки това във Вашингтон продължава да се говори за война.”
Според Азиз, Белият дом формулира последната резолюция на СС на ООН, така че „със сигурност да бъде отхвърлена”. По-нататък той многозначително посочва:” Но ние ги изненадахме, като казахме- добре, ще го преживеем. Ще имаме достатъчно търпение да го преживеем и да ви докажем, на вас и на целия свят, че твърденията ви за оръжие за масово унищожение са неверни.”
Азиз, облечен в добре скроен костюм на бизнесмен, остроумен и свободно говорещ английски, беше въплъщение на изискаността на злото. В качеството си на високопоставен служител на ужасен деспот, той често лъже. Но не и този път.

 


         С конвулсивен професионален рефлекс американските журналисти предполагат, че иракските високопоставени лица лъжат относно оръжията за масово унищожение и предполагат, че политици като Буш, Доналд Ръмсфелд и особено Роуел, казват истината. Като цяло, медийните новини помагат за създаването на голям военен пазар.

 


Маркетинг

 


         Автор, който вилнее на този пазар на бикове, е Кенет Полак, бивш анализатор на ЦРУ. Книгата му „Заплашващата буря: Основание за инвазия в Ирак”, издадена през 2002 г., представлява медиен хит. Често появяващият се по националната телевизия Полак, едновременно и пламенно рекламира книгата си и войната в Ирак. Той призовава към извършване на „масивно нахлуване” в Ирак.
Във февруарското издание на сп. „Атлантик” (The Atlantic), от 2004 г., обаче, Полак публикува дълго есе, в което, с донякъде разкайващ се тон, пише:” Това, което научихме за иракските програми за оръжие за масово унищожение, след падането на Багдад, ме кара да мисля, че основанието за война с Ирак е било значително по – слабо, отколкото съм мислел.”

 


         Сега ни казват, че само закъснялата преценка ни дава шанс да видим колко погрешни са били пресмятанията. Това е глупост.
         Обширната информация, пробиваща огромни дупки в главните заблуди, е била лесно достъпна тогава, но главните американски медии продължават да твърдят, че довоенните твърдения на Буш са били правдоподобни по времето, когато са направени. Всъщност всеки „провал на разузнаването” изглежда джудже в сравнение с едновременния медиен провал.

 


         В края на януари Сенатски комисии изслушват показанията на човека, ръководил наброяващия 1400 души екип от оръжейни инспектори в Ирак, през втората половина на 2003 г. Дългогодишният „ястреб” и поддръжник на Буш по време на изборната му кампания от 2000 г. Дейвид Кей заявява:” Ние грешахме почти за всичко...Силно невероятно е там да има големи количества разгънато военно химическо и биологично оръжие.”

 


         Седмица по – късно, Ръмсфелд застава пред Сенатската комисия за въоръжените сили и просто пуска малко от неизтощимия си запас мъгла:” Разузнавателната общност, последователните администрации на двете политически партии и на Конгреса, които са запознати със същите разузнавателни данни и голяма част от международната общност, постигат консенсус по въпроса, че Саддам Хюсеин има за цел оръжия за масово унищожение.”

 


         В духа на внушителната традиция на назначените от президента манипулативни, фарсови комисии за разследване на отклоненията в действията му, в статия, публикувана на първа страница на „Ню Йорк Таймс”, с деликатни евфемизми се посочва, че новият борд на Буш „ще разгледа действията на американското разузнаване, включително и възможните погрешни преценки за иракските неконвенционални оръжия.”

 


         „Възможни” – като че ли още има някакви съмнения относно довоенните разузнавателни присъди, прокламирани от Буш, Чейни, Ръмсфелд и Пауъл.

 


         „Погрешни преценки” – като че ли Белият дом не е привлякъл всякакви и всички  псевдодоказателства за оправдаване на изначалното си решение за инвазия в Ирак.

 


Безразсъдно излагане на опасност



         След 27 годишната си работа като анализатор на ЦРУ, Рей МакГавърн поназнайва нещо за пропагандата. Той посочва: ”Разследването” е предмет на избори. Членовете ще бъдат избрани от президента, а обхватът е много по– широк от необходимото.”
         МакГавърн твърди:” Основният проблем е дали примката, в която администрацията държи медиите, може да бъде разхлабена дотам, че електоратът да се пробуди, да отнеме шофьорската книжка на президента и да сложи край на безразсъдното излагане на опасност.”
         Медийната война от 2004 г. е в ход. Победителят ще вземе Белия дом.