Политическият ислям: Революция, радикализъм или реформа?

Анализи и коментари

        “Политически ислям” е израз, който бе измислен едва относително наскоро.  Но през последните 20 или повече години идеята да се изучава как и защо ислямът се отразява на политическия процес в определени страни стана доста модерна.  Това започна след ислямската революция в Иран от 1979 г. 

Печат

 Когато Иран се превърна в модел за ислямско възраждане в няколко други мюсюлмански общества, Западът нямаше как да не се заинтересува лично.  Тъй като политическият ислям смесваше и религия, и политика, той бе разглеждан като предизвикателство от светския Запад, където подобно сливане отдавна бе изхвърлено от употреба.  Неспособността на Запада да разбере същността, характера и дългосрочната цел на политическия ислям изнерви Запада и го накара да реагира на политическия ислям двусмислено. 

 Разтревожен и заинтригуван, Западът се поддаде на многобройни апокалиптични теории, които главно описваха надигането на исляма като заплаха за световния мир, просперитет и сигурност.  Благодарение на подема на ислямския тероризъм, продължителната война в Чечения и присъствието на фундаменталиския режим на талибаните в Афганистан, много от тези ключови опасения бяха подсилени.

 

          Действително твърде малко учени са си дали труда да поставят изключително решителния, но масово пренебрегван въпрос дали политическият ислям е коректив за злочестините, които съществуват в мюсюлманските общества като цяло.  Тази книга, редактирана от водещ специалист по политически ислям, хвърля светлина върху вътрешната борба в исляма.  Както уместно предполага заглавието, тази книга има намерение да изследва истинската същност и бъдеща насока на политическия ислям и поставя въпроса дали той е просто радикална революция или възнамерява да донесе продължителна реформа. „Съвременните ислямски обществени движения и организации са движещата сила зад динамичното разпространение на ислямското възраждане. Те също така са се превърнали във фокус или въплъщение на ислямската заплаха в очите на западните правителства, както и много правителства в мюсюлманския свят” (стр.3), обяснява Джон Еспозито в своя предговор.

 

 

 

          Продължилият цяло десетилетие ислямски бунт в Алжир, надигането на фундаменталисткия ислям в Турция, врящото на тих огън движение Мюсюлманско братство в Египет и много подобни групировки, растящи като гъби из целия мюсюлмански свят, също предполагат безпокойството, което някои мюсюлмани чувстват относно собственото си общество и съществуващия обществено- политически ред.  От една страна, надигането на радикалния политически ислям може да се разглежда като разочарование от статуквото и реакция срещу системата, която не е успяла да проработи. От друга страна, по-важната и фундаментална причина зад това надигане може да бъде обяснена като стремеж за повторно утвърждаване на ислямската култура и идентичност.

 

 

 

          Независимо от своите етнически, езикови и регионални различия, всички радикални мюсюлмани от Мароко до Малайзия твърдят, че западният модел за демокрация, развитие, законодателство и най-важно – светски живот, облагодетелства тези на Запад и е замислен да държи мюсюлманското общество и държава в постоянно подчинено положение.  Радикалният ислям цели да ограничи всички подобни връзки или влияния и затова пропагандира свръхнаблягане на автентичността и по-строг начин на живот.

 

 

 

          Книгата е разделена на три части и има единадесет глави.  Първата част оценява ролята на политическия ислям като опозиционна сила както отвътре, така и навън.  Най-стегнатата глава в тази част е изследването на Дирк Вандевал на исляма в Алжир.  Разравяйки се из съвременната история на кръвопролития и насилие в Алжир, той подчертава защо едно някога светско общество с поглед, насочен към Запада (Франция), се подхлъзна към анархия.  Вандевал подсказва, че това изменчиво развитие може да бъде видяно като решителна борба между една провалена държава и една задължителна опозиция, която използва исляма, за да запълни вакуума.  Втората част разглежда ролята на исляма в политическия процес в Пакистан, Иран, Египет и Судан.  Общата тема, която свързва тези глави, е опитът да се изследва защо и как ислямът нахлу в по- голямата част от политическия живот на тези страни.  Но тези четири държави са изучавани много често в миналото и за съжаление, участниците в книгата, изглежда, покриват същата област и предлагат твърде малко нови аргументи и сведения.

 

 

 

          Изследването показва оригиналност в третата част на книгата.  Тази част, озаглавена Международните отношения на политическия ислям, съдържа четири различни глави, които анализират теми като ролята на Хамас в палестинския национализъм, приноса на арабските ислямисти в политиката на Афганистан, как всъщност функционират отношенията между мюсюлманските активисти и групировки в съвременната световна политика и накрая – глава, посветена на реакцията на ислямистите по отношение на различните мирни процеси.  Въпреки че анализът в тази част понякога е схематичен, главите все пак предлагат забележителни прозрения относно конкретното функциониране на политическия ислям в един по-широк контекст.

 

          Това изследване няма да ви запали по исляма. Нито пък е вероятно да даде сигнален огън за една топла бъдеща връзка между Запада и исляма.  Но все пак като изследване на горчивата политика на конфронтация и съпротива, то трудно може да бъде надминато.