“Кои сме ние?”

Анализи и коментари

 В последната си книга „Кои сме ние?”, професорът по международни отношения в Харвардския университет Хънтингтън разкрива с присъщата си изследователска методичност огнищата на напрежение, опасностите и борбата против тях, тема, застъпена в известната му книга „Сблъсъкът на цивилизациите”.

Печат

 

В тази книга обаче той не разглежда културните и цивилизационни порядки и системи като цяло, а се спира на етническия и езиков конфликт вътре в самото американско общество.

Преди да разгледаме накратко новата му книга и да й направим критически коментар, ще припомним възгледите му за естеството на отношенията между културните и цивилизационни порядки и формирования, изложени в книгата „Сблъсък на цивилизациите”.

 

„Сблъсъкът на цивилизациите”

 

Хънтингтън смята, че с падането на Берлинската стена и разпадането на източния военен блок се извършва качествена промяна в сферата на конфликтите в международното общество. Войните вече нямат идеологически характер, а са войни за културна самоличност и цивилизационни порядки. Цивилизационната принадлежност се определя от редица фактори, по-важни от които са езикът, религията, историята и обществените традиции и обичаи.

 

Хънтингтън определя най-активна роля на религията и посочва, че войните в бъдеще ще се водят между цивилизации, сближени или раздалечени на основа на религиозната им принадлежност. Тук той се приближава до Малро, който преди него казва, че религиите ще играят определяща роля в отношенията и конфликтите на двадесет и първи век.

 

Хънтингтън разделя културното и цивилизационно многообразие на човечеството на осем големи цивилизации, по-важни от които са китайската, японската, индийската, ислямската и западната. Той подчертава неизбежното стълкновение между западната и ислямската цивилизация. Това го сближава с редица политически възгледи, които се появяват в американската мисъл, групирани около т. нар. „зелена опасност”, като алтернатива на „червената (комунистическа) заплаха”. По този въпрос Хънтингтън е съгласен с крайните идейни тези, изразени преди него от големи теоретици и практици в американската политическа и дипломатическа сфера, като Никсън, Бжежински и Кисинджър, стоящи в политическо отношение близко до хегелианството и теорията за края на историята, повторена по-късно от Фукуяма.

 

Повод за формулирането на тези тезиси е разпадането на Източния блок и абсолютната победа на идеологията на либерализма. Смята се, че тази идея не само има право да доминира, а следва и да бъде налагана в различни страни на света, които да се преобразуват според критериите й.

 

Това ни напомня за една друга книга на Хънтингтън – „Третата вълна”, в която той анализира способността на демократичния модел да се разпространява, в сравнение с останалите режими. Като пример за това се посочва победата на демокрацията в Португалия през 1974 г., последвана наскоро след това от демократичния преврат в Испания след смъртта на Франко през 1975 г. и падането на военната олигархия в Гърция през 1976 г.

 

 

      Заплахите за американската цивилизация

 

Въпреки оценяването на европейския свят и големия си исторически опит, Хънтингтън посочва, че запазването на западната цивилизация се обуславя от американския народ, който единствен е способен да я съхрани и опази.

 

Тук виждаме нишката, която свързва двете книги „Сблъсък на цивилизациите” и „Кои сме ние?”. В последната си книга той прави опит да диагностицира състоянието на американската цивилизация и да посочи опасностите, които я заплашват. Той изследва етническите и социални формации в страната, откроявайки опасностите, които заплашват съществуването й.

 

Той няма предвид външна опасност и това се разглежда подробно в „Сблъсък на цивилизациите”. Той има предвид вътрешната опасност, разяждаща американския организъм, в лицето на американците с мексикански произход.

 

Тук трябва да се отбележи, че книгата на Хънтингтън не се ползва с особена популярност в САЩ, където пресата не й обръща особено внимание. В замяна на това обаче, тя предизвиква големи спорове и дискусии в Мексико и в югозападната част на Америка.

Повод за това внимание особено от страна на пресата в Маями, където живеят много американци от мексикански произход,  е обвинението на Хънтингтън, че мексиканците разклащат хомогенността на американската принадлежност. Според него те остават затворена етническа и езикова група, неприемаща културните определености, формулирани от първите имигранти, основатели на американската нация.

 

Хънтингтън дава пример с Маями, където се извършва обратна емиграция, вследствие на доминирането на испанския елемент в града. Американците с англосаксонски произход започват да се чувстват чужденци в този град и предпочитат да се преместят на север. Изселничеството е особено засилено през периода 1983 – 1993 г., когато броят на изселниците достига 140 хиляди души.

Хънтингтън предупреждава, че същата съдба очаква Лос Анджелес и цялата югозападна част на страната.

 

Той отива още по-далеч и посочва, че мексиканците започват да си възвръщат земята, загубена през 1840 г. в полза на САЩ, не посредством геополитическа, а посредством езикова експанзия, испанизирайки югозападните територии.

 

Вперил взор напред, той говори за преобразувания в американското общество и намеква за наличието на реални опасности, способни да доведат някои от тези испански групировки до подкрепена от Мексико гражданска война за независимост от САЩ. Това кара мексиканският дипломат и мислител Карлос Фуентес да обвини Хънтингтън, че мами американското съзнание и насажда в него „страх от другия”.

 

     Мексиканците или чернокожите?

 

Хънтингтън набляга на мексиканската опасност и не смята чернокожите за заплаха, тъй като в демографски план те представляват едва 13% от населението. Освен това те не само започват да се интегрират в американското общество, а техни символи като Мартин Лутър Кинг се превръщат в част от американската самоличност, докато испаноговорящите представляват опасен елемент.

 

В светлината на този расов дисонанс, Хънтингтън пише, че за американците с англосаксонски произход, които обикновено предпочитат да ги наричат „бели хора”, е нормално да изпитват известни чувства на гняв и насилие към ескалацията на този испански етнос. Той казва:”Като реакция на сили, заплашващи общите културни устои на американското общество, се надига движение, ръководено от бели, стремящи се да възкресят американската културна самоличност. Онази самоличност, основана на  расовата и етническа принадлежност и на изграждането на Велика Америка, в която другите етноси са изключени или подчинени.”

 

Хънтингтън коментира казаното, оправдавайки крайното отношение:

” Историческият и съвременният опит показват, че е много възможно една група, която е била доминираща по-рано, да прояви крайност в отношенията си с друга, надигаща се група, когато почувства заплаха. Това води до липса на расова толерантност и високо равнище на вътрешни расови и етнически конфликти.”

Хънтингтън използва една опасна идея, но я завоалира по професионален начин, заимствайки метода на описателната социология. Той се обръща към историческото изследване,  за да оформи скрит призив за предприемане на крайни действия и изтласкване на американците от мексикански произход в периферията. Според него крайното поведение и изтласкването в периферията представляват естествен социален и психологически механизъм.

 

Той, обаче, не успява да скрие, че сам използва този механизъм в редица текстове – повтарянето на категорията етническа крайност, многократното използване на термина „бели хора”, идеята, че те са станали малцинство в своето общество. Той забравя, че американското общество, с изключение на индианския етнос, е общество на емигранти, без историческа връзка с американската земя, което не им дава право да говорят на този език на крайности, който може би би бил разбран и уместен в други страни, чиито етноси се отличават с дълбока историческа връзка със земята.

 

Хънтингтън и идеята за крайност

 

Макар че Хънтингтън не говори непосредствено за заемането на крайна, расова позиция и се опитва да прокара тезата си завоалирано, както и украсена с научни термини, като безпристрастен изследовател на събитията, неговите текстове и трактовката му на въпроса за самоличността ни напомнят за началните расистки теории, господстващи във философската мисъл през 19-ти век и представени от Джубино, Ренан и полюсите на нацистката мисъл.

Вярно е, че не можем да намерим у Хънтингтън онази незрелост на расистките философии, но той подкрепя идеите за расово превъзходство. Тезите му по нищо не се различават от тези на американската десница. Те изразяват едни и същи позиции, макар и с различни методи и формулировки. Това усеща и Марк Солитер, който в коментара си за „Сблъсък на цивилизации” пише, че Хънтингтън не е безпристрастен, а книгата му е населена от империалистически чувства.

 

Дясната идея е крайна идея, еднакво крайна по отношение на възгледите си за другите народи и цивилизации или по отношение на собственото си вътрешно формирование, където се стреми да изтласка всеки различен етнически елемент.

 

Това чувство на превъзходство, което господства в западното съзнание и намира отвратителни форми на проявление в книгите на десни американски интелигенти, следва да бъде преодоляно и нуждата от това е наложителна. Съвременната епоха е епоха на сближаване и интеграция между народите. В новите геополитически условия идеите за презрително и пренебрежително отношение към другите имат пагубен характер и трябва да бъдат остро критикувани и оборвани, за да бъде изградено алтернативно международно общество, признаващо хуманния характер на човешкото същество и неговото право на съществуване, без значение на неговия етнически произход и културна принадлежност.

 

Дясната американска и европейска мисъл обаче се проявява нееднократно като носител на расистки възгледи, презираща другите цивилизации и култури. Прави впечатление, че десните мислители не осъзнават дори антропологически изследвания, които са на повече от сто години. Както е известно, отначало етнологическите и антропологичните  изследвания гледат с превъзходство на другите народи, които не са от Запада. Набляга се на биологичните и естествени разлики със западния човек.

 

В тази клопка пада и етнологът Леви Брел, автор на книгата „Примитивно съзнание”, който обаче развива възгледите си и смело се отказва от тях. До това мнение стига и французинът Клод Леви Строс в своя анализ на културните норми и порядки в примитивните общества. Той също стига до извода за единство на човешкия род и отхвърля идеята за расово превъзходство, тъй като човечеството с всичките си етнически формирования участва в една и съща структура.

 

Днес обаче невежите крайни и расистки идеи отново се разпространяват и оказват влияние при вземането на политически решения, ограничават развитието на възгледи и поведение. Най-добър пример за това е американското общество, въплъщение на цивилизация на превъзходство, крайност и конфликти.

Вярно е, че подобно поведение не говори за наличието на култура или съзнание у човек. По-подходящо е такива „идеи” да населяват черепа на гордеещ се с рогата си бик, глава, която няма друга функция, освен да боде.

 

Разпространението на тази тенденция към конфликтност в американското политическо съзнание и поведение не е учудващо. Днес Америка е огромен бик, прескочил оградата на обора и нищо не може да удържи яростта му или да ограничи самомнението му. Неговите мъдреци се радват и насърчават боя му с рога и това, както изглежда, ще продължава, докато бикът счупи рогата си или докато на арената излезе нов, по-конкурентоспособен бик и преразпредели сферите на влияние.

 

Макар че книгата на Хънтингтън обръща внимание на вътрешното положение в Америка, това в крайна сметка представлява просто вътрешно трениране на тялото на бика, за да може да боде по-добре и по-силно. Затова не трябва да се учудваме на самомнителното американско политическо и военно поведение днес, ако такова е равнището на мъдреците в областта на цивилизацията.