Палестинската „катастрофа” от 1948 г. през очите на един младеж – част 1

Анализи и коментари

Сигурно защото тогава бях на 16, а може би защото бях на училище в Яфа – епицентърът на политическото и военно земетресение, приключило с разрушаването на Палестина и раздробяването на палестинското общество, събитията от катастрофата през 1948 г. все още отекват ясно в съзнанието ми, дори след 60 години.

Печат

ЯФА – ПОРТОКАЛИ И БОМБИ

Всичко започна една сутрин в късната есен на 1947 г. Отидох на училище. Моето се казваше „ал-Амирийа”и беше в Яфа. На стената срещу входа му имаше малка дъска, на която всяка сутрин беше написано с тебешир нещо умно или интересно (казвахме му „мъдростта на деня”). Никога няма да забравя какво беше то в онзи конкретен ден – 30 ноември: „Вчера, на 29 ноември 1947 г., ООН реши да раздели Палестина и да формира еврейска държава в нея.” Бях смаян. Какво означаваше да разделиш страна? Как можеш да създадеш държава в друга държава? Защо ООН би направило подобно нещо? Защо не бяха дошли сами да видят, че Палестина е нашата страна? Цялата идея беше абсурдна и невероятна.

Тогава нямаше как да знам, че това беше денят, в който ние, арабите от Палестина, щяхме да предприемем онова, което палестинският писател Джабра Ибрахим Джабра по-късно нарече „пътуване към космическия абсурд”. Тази действителност щеше да се разкрие пред мен малко по малко. Накрая тя се стовари не само върху Палестина, но и върху целия Близък изток и постави началото на серия несправедливости и размирици, които са трудно разбираеми и до днес.

Не съм сигурен дали някой може да каже със сигурност къде и как започна всичко, но няколко дни след плана за разделяне на ООН между арабското мнозинство и еврейското малцинство избухнаха сблъсъци. Арабите нападаха и убиваха евреи, евреите нападаха и убиваха араби. Смесените градски райони като Хайфа и Яфа станаха поле на най-големите зверства. Така например през 1948 г. ционистите използваха за първи път колите-бомби като оръжие. Какво правеха? Паркираха в търговската част на Яфа камион, зареден с експлозиви, скрити под ред портокали, и го взривяваха. Един от любимите им номера беше да профучават с висока скорост с пикапи през арабските градове. В багажника седяха въоръжени мъже, които стреляха по всичко наоколо. 

Веднъж ги видях ги с очите си в Яфа. Тогава учехме заедно с един приятел, както често се случваше. Четяхме, докато се разхождахме по пътя, който водеше към училищното общежитие. Изведнъж чухме бързи изстрели. Проснахме се на земята, защото въоръжените мъже, които седяха в летящата кола, стреляха по пешеходците. Ние не бяхме ранени, но други пострадаха.

Един ден, както си седяхме в клас, силна експлозия разтърси сградата. Скоро след това чухме сирените на линейките, които пътуваха към болница „Даджани”, която се намираше до училището. По-късно научихме, че е избухнала бомба пред кафене на нашата улица. Казаха ни да си отидем право вкъщи, да не доближаваме мястото на експлозията и да се движим на малки групи. Естествено, в момента, в който ни пуснаха, се затичахме директно натам.

Разбрахме, че еврейски пикап е минал и някой е хвърлил от ремаркето натъпкан с експлозиви варел, който се е взривил точно пред кафенето. Бяха убити много хора. Същото нещо се случи и в ал-Аббасийа – градче, разположено недалеч от Яфа, но този път пред едно училище, в което се преподаваше арабски език. Децата си играели на двора в междучасието, когато евреите хвърлили варел с експлозиви. Убитите и ранените били много. 

Спомням си ясно, че след бомбата пред училището, си мислех: „Ще отида в болницата в Яфа, за да видя телата. И да не забравя.” Там бяха труповете на поне 6 деца, които бяха оставени да лежат на каменните плочи. Не мисля, че някое от тях беше на повече от 10 години.

НА СИГУРНО МЯСТО В КАЛКИЛИЯ

Евреите превземаха град след град и Яфа ставаше все по-изолирана от останалите арабски градове и села. Семейството ми живееше близо до нея – в Уади Хунейн, днес наричан от евреите Нициона. Един ден баща ми прецени, че е твърде опасно да ходя на училище всеки ден и затова ме накара да си стоя вкъщи. По това време бях първа година в гимназията. По-късно татко реши, че не е безопасно за цялото семейство да остане Уади Хунейн и че е по-добре да се върнем в Калкилия, откъде беше самият той. Натоварихме се заедно с вещите си и заминахме за там. Щяхме да живеем при баба ми. Бяхме станали бежанци. Естествено, баща ми загуби работата си и към онзи момент беше вече безработен полицай.

В Калкилия по това време нямаше гимназия, затова пътувах до Тулкарм, разположен на север. Завърших първата година в училище „Фадилийа”. През лятото на 1948 г. сградата му беше пълна с бежанци, които бягаха от войната. През есента, когато трябваше да започне новата учебна година, те отказаха да напуснат с думите: „Или ни върнете по домовете ни, или ни оставете тук!” Заради това учениците бяха пренасочени към „Хадури” – частно училище по селско стопанство, което също се намираше в Тулкарм. Там завърших втората година от гимназията. Чувахме всеки ден изстрели, защото сградата се намираше много близо до фронтовата линия.

Скоро след като бяхме пристигнали в Яфа, евреите взривиха пътнически влак близо до Тулкарм. Спомням си, че заедно с няколко мои приятели отидохме до една сграда в града, която наричаха „бейт ал-амуат” – „къщата на умрелите”. Не знам защо и за какво се е използвала преди. Телата на жертвите от бомбардировките се пазеха в нея и близките им можеха да ги потърсят там. Когато влязохме, видяхме десетки трупове в най-ужасното състояние. Някои от тях представляваха купчина от части на човешкото тяло, други бяха обгорени до неузнаваемост. Така се появи „тероризмът” в Близкия изток. Въпреки това днес почти всички смятат истинските му жертви – палестинците – за неговите изобретатели. Човек почва да се чуди колко страници от историята всъщност са писани по този начин.

Великобритания беше създала голяма бъркотия в Палестина, като беше улеснила имиграцията на чужди хора, които дойдоха не за да живеят заедно с нас, а за да ни изселят. Когато положението се влоши, мандаторът реши, че е време да бяга. Пенсионираха хората като баща ми, които бяха работили в британската администрация. Всъщност му дадоха пушка и боеприпаси, които се предполагаше, че са за самозащита. Окупационното правителство на практика беше спряло да функционира още преди да си замине. Хората трябваше сами да се защитават – кой както може. Баща ми и други полицаи не можеха да оставят населението без ред и сигурност, затова започнаха отново да работят като полицаи, само че безплатно, защото нямаше кой да им дава заплати. Баща ми служеше доброволно в продължение на две години, докато онази част от Палестина, която не беше завзета от евреите – по-късно наречена „Западен бряг” – не беше анексирана от Трансйордания през 1950 г.

ПОДГОТОВКА ЗА ОТБРАНА

Калкилия беше малък град, по-скоро голямо село с 10 хиляди души население. Заобиколен от няколко по-малки села, той много бързо се оказа в първите редици на арабо-израелската война. Какво прави населението на едно село, когато наоколо се води война, а то трябва да се защити само, без помощта на правителство или външна сила? Палестинците въобще не бяха подготвени. Техните бойци бяха доброволци, малцина имаха оръжия. Само десет години по-рано (1936 – 1939 г.) те бяха участвали в изтощително въстание срещу британците. Мнозина бяха загинали. Палестинското ръководство беше в затвора, депортирано или изпратено в изгнание, други бяха избесени. Населението беше напълно разоръжено. 

Така че когато започнаха военните действия между араби и евреи през 1948 г., палестинците не разполагаха с нищо, с което да защитят себе си и земите си. В Калкилия жените продаваха бижутата си, за да съберат пари и да купят оръжие от чужбина. Градът излъчи комитет от няколко души, които да пътуват до Северна Африка, за да потърсят пушки, останали от Втората световна война, събрани и съхранени от бедуините в Египет и Либия. Местните се страхуваха да изпратят млади мъже, които разбираха поне малко от оръжия, защото се опасяваха, че ще изхарчат парите за забавления в Египет, затова избраха „благочестиви” възрастни мъже, за които смятаха, че ще постъпят както трябва. Те се върнаха с няколко стари и ръждясали италиански пушки, които са били заровени в северноафриканската пустиня, след като Съюзниците са изтласкали силите на Оста оттам.

Другото нещо, което хората от Калкилия направиха, за да защитят града, беше да закарат няколко камиона в магазин за метали в Яфа, където да ги бронират, като ги покрият от всички страни със стомана. Така градчето вече си имаше „танков корпус”. Неговите жители купиха и примитивен топ. Когато го докараха в града, аз и други деца отидохме да видим това чудо на военната технология. То представляваше една голяма тръба с диаметър около 25 см, закрепена на две големи колела. Имаше малка дупка в долната част на цевта. Трябваше да се стреля с него като със стар мускет. Барутът и металът се натъпкваха навътре в тръбата, а след това се запалваше фитилът, за да се изстреля снарядът. Една част от младите мъже решиха да го изпробват. Когато запалиха фитила, топът произведе невероятен шум, завъртя се и никой не знаеше дали е уцелил нещо и къде се е приземил. Мисля, че това беше първият и последен път, в който беше използван.

Малко след плана за разделяне на ООН хората от Калкилия решиха да изградят някои фортификации около града. Те изчислиха обиколката му и я разделиха на броя на здравите мъже. Всеки от тях получи задачата да изкопае определена част от рововете, които трябваше да ограждат града. Скоро Калкилия беше защитена от отбранителни траншеи. Мъжете изградиха също така няколко кръгли бетонни конструкции с малки отвори, които да служат като бойници. Всеки здрав мъж на възраст между 18 и 45 години, ако правилно си спомням, трябваше да бди на стража една нощ в седмицата.

Бях твърде малък, че да ме карат да пазя, но един ден помолих много настоятелно баща ми да ме пусне да отида. Трябва да съм вдигнал доста врява, защото накрая той ми връчи пушката си и ми каза да заминавам. Стоях там цяла нощ, взирайки се в тъмнината. Беше ме страх даже да мигна, за да не пропусна да отблъсна някой щурм. За щастие не бяхме нападнати тази нощ (макар че градът беше атакуван преди това многократно). Казвам „за щастие”, защото нямахме никаква военна подготовка, нито опит, нито подкрепа откъдето и да било. Всеки от нас сам се снабдяваше с боеприпаси. Това си беше предизвикателство, защото те се намираха трудно и бяха скъпи, а никой по това време нямаше работа и доходи. Но всеки правеше каквото можеше.

Източник: http://www.palestine-studies.org

Палестинската „катастрофа” от 1948 г. през очите на един младеж – част 2