В Израел/Палестина сме свидетели на края на колониалния режим

Анализи и коментари

Това, което става в Израел днес, и което се случи миналата седмица, миналия месец, миналата година и през последните близо 50 години, е свързано с утвърждаването на суверенитета му върху една земя, която според международната общност не му принадлежи, и върху един подчинен народ – палестинците. Всичко това – в противоречие с международното право.

Печат

В момента съм в Израел. Често засягана тема в израелската преса е дали сме свидетели на Третата интифада (въстание – бел. прев.), или не? Дебатът продължава – ако отговорът е положителен, как Израел може да модифицира окупацията така, че да успокои палестинците? А що се отнася до това, той да деколонизира палестинските територии и така да отстрани причината за сегашните събития – този въпрос не е предмет на дискусията.

Винаги реагирам по един и същи начин, когато палестинските младежи стигнат дотам, че повече не могат да търпят. През 1987 г. с избухването на Първата интифада в Газа първата ми мисъл беше, че е закъсняла твърде много – цели двайсет години след окупацията на палестинските територии и началото на израелската незаконна колонизация на Палестина.

Малко след войната през 1967 г. Теодор Мером, съветникът по правните въпроси на израелското министерство на външните работи, пише категорично становище за правителството на Леви Ешкол, че преместването на израелски граждани в заселническите селища, построени в наскоро окупираните територии, е нарушение на международното право, по-специално – на Четвъртата Женевска конвенция. Текстовете й са категорични, че военната окупация вследствие на война не осигурява на окупатора суверенитет върху територията, която е окупирал, както и че окупацията по дефиниция е временна. Израелците знаят това от 1967 г. Всичките възражения, включително (откровено абсурдното) твърдение, че „нотариалният акт” за Палестина е връчен на евреите от Господ преди три хиляди години (следователно той отменя Четвъртата Женевска конвенция?), няма с какво да бъдат подкрепени. Проектът „Велик Израел” е незаконен. Точка. Това е действителността, призната от международната общност. Всички анексирани от Израел територии – към момента – Голанските възвишения и Източен Ерусалим – и онези, които ще бъдат анексирани в бъдеще, не могат да променят този факт.

Ето ни днес, трийсет години след избухването на Първата интифада. Стоим и гледаме как режимът на кражбата на земя, на колонизацията и репресиите над окупирания народ без държава, става все по-силен. Режим на апартейда, който се нуждае от този онеправдан народ, за да разшири колонизаторския си проект, с неговите 550 хил. колонисти. За мен всеки един от тези заселници в Източен Ерусалим и окупирания Западен бряг е пречка пред възможността за постигане на мир. 

Вместо да търси справедливо решение на конфликта, Израел е възприел практиката да го „управлява” (такава е израелската концепция). Това означава израелската армия, полиция и заселници да избиват повече палестинци, без виновниците да понесат каквато и да било отговорност за постъпките си. Това означава още разрушени домове, налагането на нови драконовски закони, строеж на пътища, по които само евреите могат да минават, още арести на деца, повече административни затворници (които нямат никакви права, забравете за Хабеас корпус акт). Това означава и повече ограничения при пътуването в окупираните територии и в чужбина. Разбира се, списъкът не е пълен.

Израелският журналист Амира Хасс е пределно ясна в своя материал, публикуван във вестник „Хаарец” със заглавието „Палестинците се борят за живота си, Израел се бори за окупацията”. Ето как тя описва ситуацията:

Войната не започна миналия четвъртък. Тя не започна с жертвите от страна на евреите и няма да свърши, когато спрат убийствата на евреи. Палестинците се борят за живота си – в пълния смисъл на думата. Ние, израелските евреи, се борим за привилегията да бъдем господари – в най-грозния смисъл на думата.

Това, че ние забелязваме войната само когато израелците са убивани, не променя факта, че палестинците са избивани през цялото време, че правим всичко по силите си, за да направим живота им непоносим…Ние обръщаме внимание, когато израелският монопол върху войната бъде нарушен и самите евреи станат жертви на убийство. Младите палестинци не излизат на улицата да убиват евреите, защото са евреи, а защото са техните окупатори, мъчители, крадци на земята и водата им, онези, които ги прогонват от родните им места, които ги пращат в затвора, разрушават къщите им и скриват хоризонта им…

Така се оказва съпротива срещу колониалните режими. Израел е просто поредният. Окупаторите управляват със сила и очакват от окупираните да се подчинят безропотно. Този модел е историческа отживелица. Израелската колонизация – със самото създаване на Израел и след 1967 г., когато е разработен проектът за „Велик Израел”, започва точно когато другите западни империи неохотно се ориентират към деколонизация. 

Режимът на апартейда в Южна Африка е премахнат (поне официално) през 1991 г., когато са отменени расистките закони, а следващата стъпка са общите избори, проведени през 1994 г. Израелците не пропускат да отбележат, че палестинците нямат ръководители от ранга на Нелсън Мандела. Не бива да забравяме, че той е лежал в затвора 27 години заради тероризъм. Всичко това е вярно, но по-важното е, че начело на израелския народ не стои и никога не е стояла личност като Фредерик Вилем де Клерк* (не можем да сме сигурни докъде щяха да стигнат споразуменията от Осло, ако [подписалият ги израелски премиер Ицхак] Рабин беше оцелял).

Нетаняху, човек без никакъв авторитет, е само последният от поредицата самозаблудили се ултранационалистически израелски лидери (сред тях са и тези от „Партията на труда”). Той разрушава страната си, за съжаление, с одобрението на повечето израелци, чрез своята партия и другите националистически партии, без значение как се казват (това описание се отнася и за Ционисткия съюз на Херцог). Все пак признавам успеха на Нетянаху. Той успя да постигне целта си  да бъде преизбран. 

Хасс говори и за изопачените репортажи в израелските медии:

Представата ни за света се формира на базата на работата на израелските медии, които системно нарушават дълга си да отразяват събитията. Те нямат нито техническата, нито емоционалната способност да покрият всички подробности на световната война, която водим, за да запазим превъзходството си върху земята между реката [р. Йордан] и морето [Средиземно море].

Аз бих добавила, че репортажите, в които агресорите твърде често са представяни като жертви, са копирани и от голяма част от западните медии. Трагично е, че това е всекидневна практика в авторитетния и високотиражен вестник „Ню Йорк таймс”. Кога за него палестинската кръв ще стане също толкова червена, колкото и еврейската? Кога вестникът ще спре да говори за Източен Ерусалим като нещо, което палестинците „искат” за своя бъдеща столица, при положение че е прието от международната общност, че това е справедливото решение и че заселването на Източен Ерусалим от страна на Израел не води доникъде (суверенитетът му върху Западен Ерусалим, разбира се, не се поставя под съмнение от международната общност.) Колко хвалебствени статии, написани от Джоди Рудорен, трябва да понесат читателите на вестника? Докато четях материала й за новия министър на правосъдието на Нетаняху, Айелет Шакед, си помислих, че никой репортер на „Таймс”, работещ по материал за новия неонацистки министър в Унгария, например, не би могъл да напише подобна статия. Но Израел е различен – там е работата. Репортажите на популярните медии се променят, но не достатъчно бързо, че да отговарят на действителността.

Някой може ли да каже кога ще приключи израелският колониален проект, разчитащ на потисничеството на палестинския народ в името на това да бъде открадната земята му? Разбира се, че не. Нито знаем точно колко ще продължи. Но можем да кажем, че все повече хора смятат, че Израел управлява режим на апартейда, а доказателството за това е паниката на израелските политици по този въпрос. Накрая натискът отвън ще доведе до смяната на сегашната система на расова сегрегация, пронизана от гъста мрежа от заселнически селища, с модела „1Д/1Н/1Г” – една държава, един народ, един глас – в цялата/целия Палестина/Израел. Когато това стане, еврейската държава (ако предположим, че тя е съществувала в някакъв културен аспект), ще остане в миналото.

На израелците (и на техните най-добри приятели в чужбина) може да им е трудно да приемат действителността, но рискът от подобен начин на мислене си остава за тях. Крахът на режими като колониален Израел почти винаги идва непредвидено и без предупреждение. Онези, които се интересуват, могат да погледнат примерите от последните десетилетия. 

Иронията се състои в това, че и Израел, и останалите сами предизвикват това, което им предстои. 

 

* Южноафрикански политик от Националната партия и президент на страната (1989 -1994 г. ), който премахва апартейда.

 

Източник: http://mondoweiss.net