Иран е твърдо решен да развива ядрената си програма

Анализи и коментари

Иран втвърди позициите си относно разработването на ядрена програма за мирни цели през август 2005 година. Новоизбраният президент, ултраконсерваторът Махмуд Ахмадинеджат е непоколебим в решението си Иран да продължи ядрените си разработки.

 

Печат

 Подобна амбиция не изненадва, предвид геополитическите реалности в региона. Персийската държава, изповядваща шиитското направление в исляма, е заобиколена от исторически традиционните си врагове – арабски държави, изповядващи сунизма, от една страна, и сунитски Турция и Пакистан, от друга. Обстановката в района се обременява допълнително от ядрения потенциал, с който разполагат Пакистан, Индия, Израел, Русия и Китай – държави, намиращи се в опасна близост с Иран.

От друга странa, притежаването на ядрено оръжие би играло ролята на въздържащ фактор спрямо американските амбиции за отстраняване на режима на аятоласите. Ако пък приемем за вярна официалната позиция на Техеран за мирното предназначение на ядрената им програма, ще установим, че необходимостта от нея е мотивирана от сериозни икономически интереси. Изграждането на атомни електроцентрали ще бъде изключително силен тласък за иранската икономика, тъй като Иран ще насочи петролния си капацитет основно към външните пазари.

 

Русия официално изрази настояването си Иранската ядрена програма да ограничи обогатяването на уран само за нуждите на атомната си енергетика. Това обаче не променя факта, че между Москва и Техеран съществуват договори за ядрено сътрудничество на стойност десетки милиарди долари. До голяма степен клаузите на тези договори са запазени в тайна, но е известно, че според споразумението Русия се задължава да снабдява Иран с уран, който след преработването му да бъде връщан отново в страната износител, за да не бъде използван за военни цели.  Кремъл беше остро разкритикуван за действията си от страна на САЩ и Европейския съюз.  Последните направиха редица икономически предложения на Москва, с които се целеше отклоняването на руските интереси от ядрения бизнес с Иран. Но явно никоя от предложените сделки със Запада не е била в състояние да компенсира икономическите изгоди за Русия от ядреното им сътрудничество с Иран. Освен това  персийската държава има традиционно добри отношения с Русия, които не бяха засегнати дори и по време на проамериканския шахски режим в Иран. Руската държава никога няма да забрави “жеста” на аятоласите, които запазиха стабилността в южните руски републики и главно в Азарбейджан, като не насочиха амбициите си за “износ” на ислямска революция към тези страни. В този смисъл, руската външна политика схваща Иран повече като стабилизатор в района, отколкото като източник на потенциална заплаха за руските интереси. Въздържаното поведение на ислямисткия режим спрямо бившите съветски републики с компактно шиитско население беше разбираемо с оглед на американско-руското противостоене в периода на Студената война. Разпадането на Съветския съюз доведе руската държава до загубата на стратегически й позиции в Близкия изток. Президентът Путин енергично се зае с реставрацията на руското влияние в този регион и естествено, Иран не можеше да остане извън духа на тази политика. С оглед на все още непреодоляната външнополитическа изолация след края на Студената война и загубата на традиционни партньори, Русия оценява трезво ползите от сътрудничеството си със смятаната за най-силна в икономически и военен аспект държава в Близкия изток.

 

На пресконференция във Вашингтон президентът Путин не подкрепи идеята “иранското досие” да се прехвърли в Съвета за сигурност на ООН, въпреки твърдите настоявания на САЩ и ЕС. Русия, заедно с Китай е убедена, че въпросът с иранската ядрена програма може да бъде разрешен в рамките на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ), без да се стига до намесата на ООН.

 

Държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс направи изявление, което беше знаково за настъпилата промяна в американския политически курс спрямо иранските ядрени амбиции. Райс заяви, че иранците имат пълно право да разработват ядрена програма за граждански цели. От самото начало Вашингтон яростно се противопоставяше на иранските ядрени разработки. Иран беше една от трите носещи колони на “оста на злото” (заедно с Ирак и Северна Корея) и заема челна позиция в черния списък на американския Конгрес с държавите, спонсориращи тероризма. В допълнение на това, с географското си положение Иран нарушава монолитността на стратегическия блок от държави с проамериканска ориентация в региона – Саудитска Арабия, Кувейт, Турция, Пакистан. Белият дом на няколко пъти намекна за готовността си да използва сила срещу иранците, ако те не преустановят ядрената си програма. Израел използва случая да напомни на Техеран за успешно проведената в началото на 80-те години военна операция срещу Ирак, когато израелската авиация унищожи ядрена електроцентрала близо до Багдат. С началото на войната в Ирак обаче заплахите с военни удари срещу Иран постепенно затихнаха.

 

При така създалите се обстоятелства, тихата дипломация на “европейската тройка” се оказа единствено възможният вариант за сдържане на Иран. В духа на традиционната европейска диалогичност, Великобритания, Франция и Германия започнаха изтощителни преговори с Техеран. С предприемането на този курс, европейската дипломация за пореден път доказа своята далновидност и стратегически усет. Увеличаването на броя на държавите, разполагащи с ядрен арсенал, по правило е в разрез с европейското разбиране за геополитическо равновесие и стабилност. Реакцията се засилва още повече, когато атомното оръжие е в ръцете на непредвидим и тоталитарен режим, като този на аятоласите в Иран. Но Европейската общност категорично се обяви срещу евентуални военни санкции спрямо Иран. Тази реакция е напълно разумна, като се вземе под внимание, че  географски  Иран се намира в непосредствена близост до най-големите петролни залежи на планетата. В отговор на евентуална военна провокация, Иран ще застраши сигурността на петролните полета, което от военна гледна точка не е трудно постижимо. Трябва да се имат предвид и  постиженията на ислямската държава в развитието на военната й програма през последните няколко години. В момента Иран разполага с ракети от серията “Шихаб”, чийто обсег е между  две и три хиляди километра. Периметърът на тези ракети предопределя директната опасност за европейския континент при евентуален военен сблъсък с Иран. Предприемането на военна акция срещу него крие и редица други негативи. Развоят на събитията в Ирак прави трудна и по-скоро песимистична прогнозата за изхода от аналогична операция срещу Иран. Освен всичко останало, Европа се стреми максимално да ограничи процеса на нагнетяване на антизападни настроения сред ислямската общност, които неминуемо ще се засилят при още една военна кампания срещу мюсюлманска държава. При такива обстоятелства никой западен политик няма да може да отговори на въпроса защо не се предприемат каквито и да било санкции срещу първата ядрена държава в региона – Израел, след като те нямат мотива на Пакистан за поддържане на ядрен арсенал. Отровното обвинение за политика на “двойните стандарти” спрямо Близкия изток е унизително за европейското достойнство. 

 

Съобразена със съществуващите условия, дипломацията на Европейския съюз донесе и първия успех – през ноември 2004 г. Иран подписа т.нар. Парижко споразумение за замразяване на ядрените си разработки. За да се стигне до този доброволен отказ, ЕС предложи на иранската страна пакет от проектодоговори за търговско и икономическо сътрудничество, както и възможности за политическа реинтеграция на Иран в международен план.

 

Постигнатият напредък обаче имаше кратковременен успех. През август 2005 година Иран шумно обяви възобновяването на ядрената си кампания. Би било повърхностно, ако обясним промяната в иранската позиция само и единствено с избора на новия президент Ахмадинеджат – един от хардлайнерите сред иранските консерватори. Той обяви официално пред ООН, че Иран няма да се откаже от ядрените разработки, но изрази готовност да даде гаранции, че обогатеният уран няма да бъде използван за военни цели. Ако обаче “иранското досие” се прехвърли в Съвета за Сигурност на ООН, Иран заплашва да се оттегли от Договора за неразпространение на ядрено оръжие. Това означава, че иранската държава ще ревизира досегашните си намерения по отношение на ядрената си програма и е възможно да използва потенциала й за военни цели. Освен това  Ахмадинеджат заяви готовност Иран да предаде досегашния си ядрен опит и на други ислямски страни.

 

На какво се дължи тази рязка реактивизация в иранската ядрена кампания? Отношението на иранския режим спрямо ядрената програма се оказа пряка функция от обстановката в Ирак. За всички е ясно, че САЩ не са в състояние да открият нов военен фронт поради максималната си ангажираност в Ирак и Афганистан. Иракската война действа крайно изтощително на американския бюджет . По правило, военните кампании срещу мюсюлмански страни (без значение дали са петролни износителки или не) водят до покачване цените на черното злато. Войната в Ирак обаче носи на техния източен съсед не само финансови дивиденти. Иранските аятоласи имат силно влияние сред иракските шиити. Последните пък са най-важната опора на американците в Ирак. Вашингтон е наясно, че Иран е в състояние да използва лостовете си за влияние сред шиитската общност в Ирак и така САЩ могат да загубят моралната и логистична подкрепа, която им оказват иракските шиити за момента.

 

Техеран черпи допълнително самочувствие в отстояването на позициите си и от поведението на Северна Корея, която излезе с крайно неприемливо за Вашингтон предложение за сделка. Пхенян постави като условие за отказа си от военни ядрени програми безвъзмездното получаване на пълно оборудване, необходимо за изграждането на атомни електроцентрали за граждански цели.

 

Иран извади още един външнополитически коз като предупреди държавите, с които има икономически отношения, че ще станат обект на санкции в доставките на петрол, ако подкрепят идеята “иранското досие” да се предаде на Съвета за сигурност на ООН.

 

От всичко казано до тук, става ясно, че военнопринудителни действия срещу Иран не могат и не трябва да бъдат предприемани. Защо обаче настояването на САЩ и ЕС иранският въпрос да се отнесе до Съвета за сигурност на ООН не се реализира?

 

Причините са няколко. Първата от тях е, че Русия и Китай непоколебимо щяха да използват правото си на вето срещу резолюция, забраняваща разработването на иранската ядрена програма. Такъв развой на събитията силно би накърнил международния авторитет и позиции на САЩ и ЕС. Освен това вратата за преговори с Иран ще бъде безвъзвратно затворена, а досегашните дипломатически усилия – обезсмислени. Ако пък беше одобрено решение за налагането на петролно ембарго върху Иран, имаше голяма вероятност предприетите мерки да имат обратен на желания ефект. Иран е четвъртият по големина износител на нефт в света. Китайската икономика е сред основните потребители на иранския петрол. Реакцията на Пекин щеше да бъде изключително остра. Но по-важното е, че отстраняването на Иран от международните нефтени пазари ще доведе до ново сериозно покачване на цените на петрола. В същото време последиците за Иран от евентуално петролно ембарго далеч няма да са същите като в аналогичния случай с Ирак. Иран имат силно развита аграрна икономика и напреднала тежка индустрия. Държавата ще е в състояние да издържи дълготраен икономически натиск.

Ако се беше стигнало до приемането на т.нар. щадяща резолюция, която да бъде подкрепена и от Русия и Китай, то тя щеше да предвижда дейността на международни експерти и наблюдатели в Иран да бъде неограничавана от факторите време и място. Така de facto те ще бъдат оправомощени да проверяват места и обекти, които според редица международно-правни актове не би трябвало да са в тяхната юрисдикция. Подобни проверки и неминуемите спорове, които ще възникнат около тяхното изпълнение ще отнемат години. Период достатъчен за Иран да развие ядрено оръжие.

 

На този етап инструментите на тихата дипломация са единствено разумните лостове за управление на ситуацията. Иран естествено се стреми към увеличаване на икономическата (и най-вероятно и военната) си мощ. И това не би трябвало да изненадва или плаши останалата част от света. Многополюсната тенденция в системата на международните отношения е естествен процес, на който не бива да се противодейства, а още по-малко със сила. Новото геополитическо мислене не предполага неутрализиране на съперника, а избягването на провокации и пряка конфронтация, които биха отпушили клапата на външната му агресия.


 

* Материалът е публикуван във вестник "СЕГА" от 26 Септември 2005