Ционизмът и палестинците

Анализи и коментари

 Шестдесетата годишнина от създаването на Израел ще бъде отбелязана по пищен начин във Великобритания. Програмата на празненствата ще включва благотворителна гала вечеря в замъка „Уиндзор”, на която ще присъства херцогът на Единбург (съпругът на кралицата), ще има вариететна програма на стадион „Уембли” и ще се проведат улични паради за Израел в Лондон и Манчестър.

Печат

 

В същото време, палестинците и техните поддръжници ще отбележат същото събитие по съвсем различен начин и без каквато и да било държавна подкрепа или големи суми пари. Чрез срещи, конференции и изложения те ще се опитат да припомнят на света за Ан-Накба – думата за ужасна катастрофа на арабски, която сполетява палестинците с раждането на Израел през 1948 година.

През 1947 година в Палестина са живеели 1 293 000 араби и 608 000 евреи. Макар че евреите са били 32% от общия брой на населението, планът на ООН за разделяне на територията на Палестина (одобрен през ноември 1947) предоставя на евреите 55% от цялата територия включително и икономически развитите равнини с цитрусови дървета. Декларацията на независимостта на Израел е предшествана от няколкомесечна гражданска война между еврейските и палестинските сили и е последвана от още военни сблъсъци между новосъздадената държава и арабските и съседи.

През април и май, още преди да е изтекъл британският мандат, градовете Хайфа и Яфа са завзети от еврейските сили и повече от 100 000 палестинци се изселват. На север в Галилея, „Хагана” – главната ционистка защитна сила – систематично превзема групи села, прогонва тяхното коренно население и често изравнява селищата със земята. През юни, израелците допълнително напредват в територията предназначена за създаването на арабска държава, завземайки градовете Лида и Рамле, където убиват 250 палестинци и експулсират всички останали 40 000 с насочени срещу тях оръжия.

През 1948 година 500 палестински села и градове са изоставени, или превърнати в развалини. В региона на Яфа са разрушени 96% от селата. Докато еврейските сили продължават да вършат етническо прочистване на териториите както в предопределените от ООН граници, така и извън тях, британска армия от 70 000 военнослужещи отказва да се намеси, въпреки че според поверения й мандат е била длъжна да осигурява протекция на цивилното население.

Когато в началото на 1949 е сложен край на боевете, еврейската държава е придобила 78% от Палестина. 180 000 палестинци се оказват малцинство в разширените граници на еврейската държава. 750 000 палестинци са превърнати в бежанци.

Домовете и земите, които оставят след себе си бързо са заети от еврейските заселници, а новият израелски парламент приема закони за конфискуването на палестинското имущество. От 370 нови еврейски селища създадени в периода между 1948 и 1953 година, 350 са построени върху земи на изселили се палестинци. През 1954 година повече от една трета от еврейското население на Израел живее върху земи на изселили се палестинци. Завоеванията и експулсиранията предоставят материалната база за построяването на еврейската държава.

В продължение на много години ционистите твърдят, че палестинците са напуснали доброволно подтикнати от арабските лидери. Този мит бе развенчаван неколкократно: оскъдните доказателства, на което се основава той, са един позив и едно радио излъчване, в което се казва на хората да напуснат домовете си. От друга страна, има много доказателства, че ционистите се възползват от войната, за да променят демографския облик на Палестина. На 6 април, например, Бен Гурион заявява на едно ционистко събрание: „Ние няма да можем да спечелим войната ако по време на войната ние не заселим горна и долна, източна и западна Галилея, Негев и Ерусалим, дори и това да бъде направено само по един изкуствен начин, по военен начин... Вярвам, че тази война ще допринесе за голяма промяна в разпределението на арабското население”.

Фактите около Ан-Накба са добре документирани и извън всякакъв диспут. Въпреки това отричането на Ан-Накба остава широкоразпространено явление и срамно се шири в изисканите среди. Отчасти това е така понеже нейните жертви са били твърде демонизирани и дехуманизирани. Признаването на Ан-Накба също се оспорва, тъй като то подрива израелските и еврейските самоопределения. Според мнозина това е истина, която просто не може да бъде приета.

Ан-Накба не е просто поредното историческо противоречие. Тя е неразрешен висящ въпрос. Броят на палестинските бежанци произлизащи от прокудените през 1948 палестинци сега е повече от 4 милиона, половината от които живеят в Йордания, Сирия и Ливан. Един милион остават без държава с никаква друга форма на идентификация освен лични карти издадени от Агенцията на ООН за палестинските бежанци (UNWRA). Това е най-старата и най-голямата в света продължаваща бежанска криза. Всяка година след декември 1948 година Общото събрание на ООН препотвърждава резолюция 194, в която се съхранява правото на завръщане и компенсиране на палестинските бежанци. Правото на бежанците да могат да се завърнат по своите домове е необходима предпазна мярка за всяко едно цивилно население в случай на война. Без него се окуражава етническото прочистване. Въпреки това, тези които настояват за реализирането на това право биват определяни като екстремисти, които отказват да признаят правото на Израел да съществува под формата на еврейска държава.

Днес в Палестина има многобройно еврейско население, чиито човешки права трябва да бъдат признати, но защо някой някъде трябва се чувства длъжен да признае „правото на съществуване” на дадено държавно формирование? Това което се иска в случая е идеологически конформизъм: оказване на подкрепа към правото на съществуване на еврейската държава, вечно, в Палестина, без значение какво означава този факт за другите (или за истинското благо на евреите). За палестинците признаването на правото на съществуване на Израел, противопоставено на факта на неговото съществуване, е равнозначно на поставяне на исторически печат на одобрение върху Ан-Накба. Тези, които откажат да признаят за легитимен един национален проект построен върху лишаване на някого от собственост и етническо превъзходство, биват нарочени за „антисемити”, а в случай че са евреи – за „мразещи себе си хора”. Отправяните обвинения се дължат на неправилно сместване между Израел и „евреите”, което се пропагандира от ционистите, които го използват, за да изключат еврейската държава от изискванията на международните стандарти за човешко благоприличие.

Израел е „юдейски” по начин по който никоя друга държава не е християнска, мюсюлманска, хиндуистка или будистка. Макар че тези религии са привилегировани в редица държави, нито една от тези държави не претендира да е единственият глобален представител на въпросното вероизповедание, нито пък предоставя гражданство на хора просто поради тяхната религиозна принадлежност (без значение къде са родени и тяхното местожителство). Поддържането на еврейска държава в Палестина означава поддържането на значително еврейско население, което се ползва с привилегирован достъп до земя, работа и граждански права.

Основателите на Израел са били секуларисти – те гледали на юдаизма като на национална, а не като религиозна идентичност. Мнозина от тях са били атеисти и не са понасяли поведението на равините. Подобно на секуларисткия основател на Пакистан Мохамед Али Джина те биха били шокирани и смаяни ако можеха да видят влиянието, с което в момент се ползват назадничави религиозни секти в основаните от тях държавни институции.

Още от самото начало представата, че държавата Израел може да бъде хем „юдейска”, хем „демократична” е неоснователна и на нея се гледало като на такава от значителен брой членове на еврейската диаспора. Наистина, важно е да се помни, че антиционизмът е бил еврейска идеология дълго преди да бъде каквото и да било друго. На фона на Холокоста обаче, и с еволюирането на политическите интереси на великите сили в Близкия изток, ционизмът започва да преобладава сред еврейската диаспора, а истината за Ан-Накба е забулена под мита за борбата за оцеляване на Израел сред нерационално враждебните араби, един вид „Давид срещу Голиат”.

Какво обаче са можели да сторят еврейските бежанци в следвоенна Европа? Какво щеше да стане с тях без Израел? Отговорът е, че те щяха да споделят същата съдба като на това бежанско население от Европа, към което са принадлежели. Корените на тази криза са в отказа на САЩ, Великобритания и други държави да приемат голям брой от прогонени хора. Проблемът не е бил могъл да бъде разрешен чрез предоставянето на всяка бежанска група на „нейна собствена държава” – за съжаление цената за това е платена от един друг народ. Правото на предоставяне на убежище е световно право (и необходимост), но вместо да поемат тази обща отговорност западните сили с подкрепата на Съветския съюз я прехвърлят върху Палестина, предпочитайки народ който няма никаква отговорност за Холокоста да направи място за неговите жертви.

Много ционисти, които все пак признават Ан-Накба, я определят като трагично, но „необратимо” събитие. Ан-Накба обаче не е изолиран случай; тя е пароксизъм в процес, който продължава и до ден днешен. Еврейската държава остава несъвместима с правата на палестинците и все повече несъвместима със самото съществуване на палестинците, както впрочем се вижда от настоящата блокада над ивицата Газа и продължаващите издевателства над палестинското население в Западния бряг посредством изграждането на стената на апартейда и разрастването на еврейските селища.

Става все по-очевидно, че ционизма няма да толерира каквато и да било реална форма на палестинска независимост. Неотложните нужди на поддържането на еврейската държава няма да позволят това. Вътре в Израел експанзионистичните призиви, според които евреите са провъзгласени за законните собственици на целия Западен бряг и дори отвъд него, са често срещано явление, каквото са и призивите за пълното експулсиране на оставащото палестинско население. Някои уважавани гласове говорят открито за необходимостта да бъде довършена незавършената през 1948 година работа, за да се осигури оцеляването на „еврейската държава”.

Както обикновено, голяма част от призивите са облечени в библейски писания. Парадоксът на ционизма винаги е бил, че той е секуларистична идеология, чиито основи лежат върху религиозния дискурс. По същността си той е предявяване на претенция към историческа територия. Наистина, в еврейските свещени писания съществуват множество пасажи в подкрепа и на най-крайните ционистки амбиции. Но в тези писания има и друга нишка, пасажи, които предупреждават за опасността от оженването на религията с държавата. Пример за това са думите на пророк Амос, защитник на универсалността на етичните стандарти, който изрично опровергава изключителното право на ционистките претенции към Палестина: 

Вие, синове Израилеви,

не сте ли за Мене като синове етиопски? – казва Господ.

Нали Аз изведох Израиля из земята Египетска и филистимците – из Кафтор и арамяните – из Кир?

 

Източник: http://www.mikemarqusee.com/index.php?p=284#more-284