Палестинската „катастрофа” от 1948 г. през очите на един младеж – част 2

Анализи и коментари

С наближаването на края на мандата сраженията ставаха все по-интензивни. Един ден видяхме как въоръжени еврейски бойци нападат и окупират Какун – малко палестинско село недалеч от Тулкарм. Гледахме ставащото от двора на училището. Нападателите евреи носеха червено-бяла хатта (куфия)*. Целта им беше да заблудят арабите, които защитаваха селото, че са от силите на Трансйордания, която беше изпратила подкрепление. 

Печат

МАКУ АУАМИР – „НЯМАМЕ ЗАПОВЕДИ”

Някъде по това време – пролетта или началото на лятото на 1948 г. – евреите опустошиха и окупираха едно арабско селце, което беше разположено на запад – Кафр Касим, а неговите жители станаха бежанци в нашия град. Контингент на „Арабския легион” (както се наричаше армията на Трансйордания) дойде с едни джипове, настани се в западната част на Калкилия и започна да стреля в посока Кафр Касим. Голяма тълпа от момчета, сред които бях и аз, стоеше наблизо и гледаше това изпълнение. Техните оръжия, вероятно 5-сантиметрови минохвъргачки, изглеждаха като детска артилерия. Когато гърмяха, виждахме как се издигат кълба дим между портокаловите дървета, които ограждаха селото. Мислехме, че стрелят на халос, колкото заради шоуто, защото евреите не си правеха труда да отговарят. След няколко минути си събраха джиповете и си тръгнаха. Това не беше очакваната контраофанзива.

Не след дълго британските сили завършиха евакуацията си от Палестина. На 14 май 1948 г. евреите прокламираха създаването на своята държава. На следващия ден части от редовните армии на съседните арабски страни (Египет, Сирия, Ирак и Трансйордания) пристигнаха и шумно обявиха намеренията си да спасят Палестина. Всъщност се биха много малко. Заеха позиции зад фронтовата линия, която беше поддържана изцяло от палестински цивилни доброволци, и не направиха никакви усилия да възвърнат загубените територии. Египтяните оперираха в околностите на Газа и няколко града в пустинята Негев; сирийците – в един малък анклав по сирийско-палестинската граница; йорданците – в Ерусалим, а иракчаните – в централна Палестина, в това число и Калкилия.

Бяхме в лятна ваканция и се зарадвах, че иракските сили планираха да организират, тренират и въоръжат палестинските доброволци, за да им помогнат да защитят страната си. Трябваше им някой, който да стои в офиса, в който щяха да се записват желаещите. Кандидатствах, одобриха ме и ми дадоха малък кабинет, мебелиран с една маса и стол. Намираше се в полицейското управление на Калкилия, което служеше като щаб-квартира на иракската армия за региона. Седях в този малък офис и чаках доброволците да дойдат при мен.

Те дойдоха и аз изготвих списъците, но от цялата работа не излезе нищо. Може би беше заради това, че „маку ауамир”, което на иракски диалект означаваше „нямаме заповеди”. Така казваха иракските командири на хората, когато ги питаха защо не се бият. А може би беше заради това, че някой от началниците беше разбрал, че не е добра идея да дадат оръжие на палестинците, защото могат поведат сериозна война. Каквато и да беше причината, нито един палестински доброволец не беше обучен, нито въоръжен, а „маку ауамир” стана най-мразеният израз на арабски език в цяла Палестина, дори и в онези краища, където нямаше иракски войници.

Накрая повечето палестинци започнаха да мислят, че през 1948 г. арабските държави бяха изпратили войски, по-скоро за да подпомогнат прилагането на плана за разделяне на страната, отколкото да му се противопоставят.

Затова трябваше да разчитаме на себе си. Старите пушки, купени от Северна Африка, се оказаха по-зле от нищо – една от тях произвеждаше огън, който през нощта издаваше позицията на стрелеца от километри. Понякога оръжията бяха толкова задръстени с прах, че след изстрел беше невъзможно да се заредят пак веднага. Всъщност тези пушки не бяха по-полезни от една обикновена пръчка.

ДА ДЪРЖИМ ВРАГА НАДАЛЕЧ

Спомням си, че когато се водеха битки около Калкилия, а това се случваше често, доброволците чукаха по вратите на хората, за да събират храна за бойците. Всеки даваше каквото имаше – едни – хляб, втори – сварено яйце, трети – шепа маслини, други – парче сирене – кой каквото можеше да отдели. Така се защитаваше Калкилия през 1948 г.

Най-хитрият ход на съпротивата беше да се заблуди врагът така, че да се откаже да нападне. Един ден евреите бяха забелязани да мобилизират голям брой коли и войници в портокаловите горички западно от Калкилия. От страх, че това ще е най-голямата им офанзива, палестинците измислиха следния план: вкарваха и изкарваха камиони от града (имаше десетки в Калкилия, защото тя беше проспериращо градче с развито земеделие и преди се използваха за транспорт). Когато излизаха от града, камионите бяха с изгасени фарове, а на влизане през нощта – с включени. Така се създаваше впечатлението, че идват подкрепления, за да му помогнат да се защити. Калкилия не беше нападната и спахме дълбоко тази нощ.

С наближаването на есента положението ставаше все по-отчайващо. Бях втора година в „Хадури” в Тулкарм, който се намираше на фронтовата линия. Един ден, както се разхождахме в междучасието из двора на училището, видяхме как войник на ООН опъва телена ограда през земите западно от града. Демаркираха „примирието” или „прекратяването на огъня” между новата държава – Израел, и нас. Докато гледахме как нарязват страната ни на парчета и пред очите ни я откъсват от ръцете и сърцата ни, решихме, че вече сме достатъчно големи да направим нещо. Въпреки опита с арабските армии решихме да станем доброволци.

Избрахме комитет, който щеше да отиде да предложи услугите ни на командира на най-близкия арабски военен лагер – този на иракската армия. Когато неговите представители се върнаха, докладваха, че предложението ни било отхвърлено, защото „нямали кубинки за нас”. Беше ужасно да гледаш безпомощен, като обикновен зрител, как народът и страната ти са разкъсвани. За младите палестинци, които трябваше да преживеят 1948 г., това, може би, беше най-трудното в емоционален план.

Не знам колко души умряха, бранейки Калкилия, за не позволят тя да стане част от Израел през 1948 г., но си спомням, че бяха толкова много, че трябваше да бъдат изкопани допълнителни гробове и някои да бъдат оставени свободни – за всеки случай.

Калкилия не само се защити през 1948 г., но помогна и на други по-малки съседни села да удържат – Тайбе, ат-Тира и Джалджулиа. Беше монтирана сирена в горната част на минарето на джамията. Когато имаше нужда от подкрепление за някое село, сирената свиреше. Доброволците се събираха на малкия площад пред общината и с камиони бяха откарвани там, където се водеха битките.

СЛЕД ВОЙНАТА

Въпреки че Тайбе, ат-Тира и Джалджулиа бяха нападани многократно от еврейските сили, те не бяха завладени. През 1949 г., обаче, когато с мандата на ООН беше договорено примирие с Израел, йорданците се съгласиха с исканията на израелците тези три села да преминат в тяхната територия. Калилия, от друга страна, остана в контролираните от арабите земи до войната от 1967 г., когато Израел най-накрая я превзе заедно с останалата част от Палестина.

Градът може и да беше останал под арабски контрол, но беше загубил почти напълно обработваемите си земи. Когато чертаеха линията на примирието, Калкилия остана от едната страна на телената ограда, а прилежащите й обработваеми земи – на другата, т.е. в Израел. Както всички палестинци, хората в началото отказаха да повярват, че това се случва с тях. Онези, които станаха бежанци, мислеха, че сраженията ще свършат за няколко седмици и ще могат да се върнат по домовете и земите си. Войната винаги ражда бежанци и те винаги се прибират по домовете си след като тя свърши. Защо при нас трябваше да е другояче? За палестинците страданието им беше кошмар, от който всеки момент щяха да се събудят.

Една случка в Калкилия беше пример за това колко нереално изглеждаше всичко. Когато хората научиха, че от ООН ще дойдат „наблюдатели на примирието”, за да демаркират „границите” между Израел и Палестина, и че целите им портокалови горички ще останат в Израел, някои от тях разглобиха огромните водни помпи, които използваха, за да напояват овощните си градини, и ги занесоха вкъщи. Те имаха намерението на един по-късен етап, когато въпросът бъдеше уреден и можеха отново да се върнат към земята си, пак да ги монтират.

Няколко дни след това едно от семействата си промени решението и върна помпите обратно. Казаха, че ако евреите си присвоели овощните градини без тях, дърветата им щели да умрат, а ако напоителните съоръжения били там, насажденията щели да оцелеят поне докато войната приключи, а след това щели да си ги вземат обратно. 

Какво се случи обаче? Евреите взеха земята. И дърветата. И помпите. А палестинците не получиха нищо за преживените страдания…

 

* традиционна карирана кърпа за глава

 

Източник: http://www.palestine-studies.org

 

Палестинската „катастрофа” от 1948 г. през очите на един младеж – част 1