В Париж Европа стана жертва на двойните си стандарти

Анализи и коментари

Терористичният акт срещу сатиричния вестник „Шарли Ебдо”в Париж не взе живота само на 12 души. Той отне усещането за сигурност на целия европейски континент, оправда очакванията на мнозина, че кървавите конфликти няма да пощадят никого, и за пореден път погрешно вмени на милиони мирни мюсюлмани из целия свят, че трябва да носят отговорност за ограничена група хора, които вярват, че гласът им ще бъде чут само ако убиват.

Печат

 

Нападението в Париж е жестоко престъпление, но е естествен резултат от политиката на Франция в Сирия. Тя е един от основните спонсори на въоръжените групи в Сирия, включително и на ал-Каида. Страната допусна хиляди французи да заминат за там и да воюват на страната на ал-Каида и „Ислямска държава”. Наивно и арогантно е държава, която мълчаливо се съгласява гражданите й да участват в разрушаването на друга държава, да очаква, че няма да има последици за нея.

Жертва на атентата в Париж стана редакционният състав на сатиричен вестник, чиято политика беше да се движи на границата между безотговорната провокативност и авангардната разкрепостеност. Свободата на словото свършва там, където словото накърнява нечие достойнство и нечие съкровено пространство. Поругаването на религиозни символи е неприемливо поведение, без значение за коя религия става дума и кой извършва подобно оскверняване. Разкрачената Дева Мария, от чиято вагина се изстрелва Исус Христос, не е проява на чувство за хумор. Нито е белег на творческа оригиналност да рисуваш религиозни фигури, смятани за такива без образ и подобие. Не е и израз на професионална непоколебимост, когато виждаш, че публикациите ти раждат протести и дават оправдание на тероризма из целия свят.

Атентати като този в Париж стимулират ислямофобията, а тя от своя страна провокира нови терористични нападения. След  нападението в Бостън от април 2013 г. заради фалшиви медийни публикации, че извършителите са араби, гражданин на Бангладеш беше нападнат в Ню Йорк само защото „приличал на арабин”. След атаките срещу канадските служители на реда през октомври 2014 г. доброволци, участвали в предизборната кампания за местните избори на канадката от сомалийски произход Мунира Абукар, бяха наречени „терористи” и замеряни с боклук. Само в деня след атентата срещу „Шарли Ебдо” бяха атакувани няколко джамии във Франция. Закани като тези на председателя на европейската комисия Жан-Клод Юнкер, че Европа трябва да отвърне, докато в същото време европейски държави продължават да се намесват във вътрешните работи на суверенни държави като Либия, Ирак, Ливан и Сирия, са проява на непремерен реваншизъм, който гарантира единствено възпроизвеждане на насилието и то на европейска територия.

Прави впечатление и друг парадокс. Ако наистина във Франция всеки може да говори и пише за всичко, защо теми като Холокоста са табу там? Защо можеш свободно да осмиваш религиозните вярвания на милиарди души, но ако отречеш Холокоста или изразиш съмнение, че той се е случил, отиваш в затвора? И защо осъждането на геноцида спрямо други народи е потъпкване свободата на словото? През 1990 г. Франция прие нормативен акт, съгласно който е незаконно да се оспорва съществуването на престъпления, попадащи в категорията на престъпленията против човечеството, за които нацистите са осъдени по време на Нюрнбергския процес през 1945-46 г. През 2012 г. обаче Конституционният съвет на Франция реши, че споменатите разпоредби не се отнасят за отричането на арменския геноцид, защото това противоречи на основния закон на страната и накърнява свободата на словото. Защо ако някой критикува Израел или политиката на ционисткия режим, ще бъде осъден за „антисемитизъм”, а френските закони не наказват разпространяването на ислямофобски идеи и практики?

Европа е в траур. Лозунгът „Аз съм Шарли” беше прегърнат от журналисти, политици и обикновени хора, потресени от несиметричния отговор на действия, чийто генезис далеч не се дължи на журналистиката. Мнозина се стекоха пред френските дипломатически мисии, за да изразят солидарност с близките на загиналите и да декларират принадлежност към „свободния свят”.  Но колко свободен е един свят, който прилага двоен стандарт за човешките трагедии, измервани според това дали виновникът за тях е политически партньор или конкурент? И колко свободен е един свят, в който шепа държави продължават сляпо да вярват, че правилата и международните норми не се отнасят за тях?