Нападението в Париж е жестоко престъпление, но е естествен резултат от политиката на Франция в Сирия. Тя е един от основните спонсори на въоръжените групи в Сирия, включително и на ал-Каида. Страната допусна хиляди французи да заминат за там и да воюват на страната на ал-Каида и „Ислямска държава”. Наивно и арогантно е държава, която мълчаливо се съгласява гражданите й да участват в разрушаването на друга държава, да очаква, че няма да има последици за нея.
Жертва на атентата в Париж стана редакционният състав на сатиричен вестник, чиято политика беше да се движи на границата между безотговорната провокативност и авангардната разкрепостеност. Свободата на словото свършва там, където словото накърнява нечие достойнство и нечие съкровено пространство. Поругаването на религиозни символи е неприемливо поведение, без значение за коя религия става дума и кой извършва подобно оскверняване. Разкрачената Дева Мария, от чиято вагина се изстрелва Исус Христос, не е проява на чувство за хумор. Нито е белег на творческа оригиналност да рисуваш религиозни фигури, смятани за такива без образ и подобие. Не е и израз на професионална непоколебимост, когато виждаш, че публикациите ти раждат протести и дават оправдание на тероризма из целия свят.
Атентати като този в Париж стимулират ислямофобията, а тя от своя страна провокира нови терористични нападения. След нападението в Бостън от април 2013 г. заради фалшиви медийни публикации, че извършителите са араби, гражданин на Бангладеш беше нападнат в Ню Йорк само защото „приличал на арабин”. След атаките срещу канадските служители на реда през октомври 2014 г. доброволци, участвали в предизборната кампания за местните избори на канадката от сомалийски произход Мунира Абукар, бяха наречени „терористи” и замеряни с боклук. Само в деня след атентата срещу „Шарли Ебдо” бяха атакувани няколко джамии във Франция. Закани като тези на председателя на европейската комисия Жан-Клод Юнкер, че Европа трябва да отвърне, докато в същото време европейски държави продължават да се намесват във вътрешните работи на суверенни държави като Либия, Ирак, Ливан и Сирия, са проява на непремерен реваншизъм, който гарантира единствено възпроизвеждане на насилието и то на европейска територия.
Прави впечатление и друг парадокс. Ако наистина във Франция всеки може да говори и пише за всичко, защо теми като Холокоста са табу там? Защо можеш свободно да осмиваш религиозните вярвания на милиарди души, но ако отречеш Холокоста или изразиш съмнение, че той се е случил, отиваш в затвора? И защо осъждането на геноцида спрямо други народи е потъпкване свободата на словото? През 1990 г. Франция прие нормативен акт, съгласно който е незаконно да се оспорва съществуването на престъпления, попадащи в категорията на престъпленията против човечеството, за които нацистите са осъдени по време на Нюрнбергския процес през 1945-46 г. През 2012 г. обаче Конституционният съвет на Франция реши, че споменатите разпоредби не се отнасят за отричането на арменския геноцид, защото това противоречи на основния закон на страната и накърнява свободата на словото. Защо ако някой критикува Израел или политиката на ционисткия режим, ще бъде осъден за „антисемитизъм”, а френските закони не наказват разпространяването на ислямофобски идеи и практики?
Европа е в траур. Лозунгът „Аз съм Шарли” беше прегърнат от журналисти, политици и обикновени хора, потресени от несиметричния отговор на действия, чийто генезис далеч не се дължи на журналистиката. Мнозина се стекоха пред френските дипломатически мисии, за да изразят солидарност с близките на загиналите и да декларират принадлежност към „свободния свят”. Но колко свободен е един свят, който прилага двоен стандарт за човешките трагедии, измервани според това дали виновникът за тях е политически партньор или конкурент? И колко свободен е един свят, в който шепа държави продължават сляпо да вярват, че правилата и международните норми не се отнасят за тях?