Как политиците гледат да се измъкнат от отговорността си за тероризма

Анализи и коментари

Френското и британското правителства помогнаха на „Ислямска държава” да се разрасне, но медиите ги оставят да им се размине

Печат

Залавянето на Салах Абдесалам, смятан за единствения оцелял организатор на кървавите атентати в Париж, показва как за пореден път медиите се фокусират върху терористичната заплаха, която „Ислямска държава” създава. Задава се въпросът защо най-издирваният човек в Европа е успял да се изплъзне на полицията толкова дълго време, при положение че е живеел в родния си квартал „Моленбек” в Брюксел. Телевизиите и вестниците питат нервно каква е вероятността „Ислямска държава” да извърши нови кланета, с които да окупира вниманието на медиите и да покаже, че все още е в играта. 

Репортажите за станалото в Брюксел са същите като тези след атентатите през януари (срещу „Шарли Ебдо”), през ноември в Париж и извършените от „Ислямска държава” убийства на тунизийския плаж миналата година. В продължение на няколко дни медиите говорят само за това и посвещават на темата много повече време, отколкото е необходимо. После фокусът внезапно се измества другаде и „Ислямска държава” се превръща във вчерашна новина. Медиите започват да се държат така, все едно терористичната организация е спряла да съществува или поне вече не може да ни засегне.

Това не означава, че след клането в Париж, извършено на 13 ноември, „Ислямска държава” е спряла да избива хора, а по-скоро, че го не прави на територията на Европа. Бях в Багдад на 28 февруари, когато двама атентатори самоубийци на мотоциклети се взривиха пред пазар на открито за мобилни телефони в Садр сити. Те убиха 73 души и раниха над 100. В същия ден десетки бойци на „Ислямска държава”, качили се на пикапи, с монтирани в задната им част картечници, нападнаха армията и полицейските пунктове в Абу Грейб – прословутия затвор, разположен в западните покрайнини на Багдад. Първата атака беше извършена от най-малко четирима атентатори-самоубийци, единият от които караше зареденото с експлозиви превозното средство към казармите. Сблъсъците се водеха край горящ силоз за зърно и продължиха няколко часа. 

Външният свят почти не забеляза тези кървави събития, защото те изглеждат съвсем нормални за Ирак и Сирия. Оказва се обаче, че при тях и друг двоен самоубийствен атентат по шиитска джамия в багдадския квартал „Шуала” четири дни по-рано са загинали около 130 души – горе-долу толкова, колкото бяха и жертвите на „Ислямска държава” в Париж през ноември миналата година. 

В съзнанието си европейците никога не са свързвали терористичните атентати в Европа с войните в Ирак и Сирия. Частично това е така, защото Багдад и Дамаск са екзотични и плашещи места, а кадрите с разрушенията от бомбардировките се превърнаха в нещо нормално след нахлуването на САЩ през 2003 г. Има и друга, скрита, причина европейците да не разбират връзката между войните в Близкия изток и заплахата за тяхната собствена сигурност. Отделянето на едното от другото е в интерес на западните политически лидери, защото то спомага гражданите им да не виждат как катастрофалната политика на тези управници в Ирак, Афганистан, Либия и другаде е създала условията за възхода на „Ислямска държава” и на други терористични банди като тази, на която Салах Абдесалам е бил член.

Обичайните изблици на страдание на официалните лица след подобни събития, като шествието на четирийсетте световни лидери по улиците на Париж след атентатите срещу „Шарли Ебдо” миналата година, помагат да се омаловажат твърденията, че политическите провали на същите тези лидери може би са причината за кървавите нападения. В крайна сметка подобни шествия обикновено се организират от онеправданите и са демонстрация на неподчинение. В случая с Париж обаче целта беше да се отклони вниманието от неспособността на събралите се политици да реагират адекватно и да спрат войните в Близкия изток – войни, които в голяма степен самите те са провокирали.

Интересното при тези конфликти е, че на западните лидери никога не им се е налагало да платят каквато и да било политическа цена заради това, че са ги започнали или са водили политика, която в последна сметка е довела до подклаждане на насилието. „Ислямска държава” се разраства в Либия – нещо, което нямаше да се случи, ако Дейвид Камерън и Никола Саркози не бяха подпомогнали разрушаването на държавните институции чрез свалянето на Кадафи през 2011 г. „Ал-Каида” става по-силна в Йемен, където западните лидери дадоха на Саудитска Арабия зелена светлина да стартира своята въздушна кампания, които съсипа страната.

След атентатите в Париж заваляха емоционалните изблици в подкрепа на Франция. Но критиките срещу политиката ѝ в Сирия и Либия, която беше от полза на „Ислямска държава” и други салафитски джихадистки организации, появили се от 2011 г. насам, бяха ограничени. 

Струва си да се цитираме едно по-дълго изказване на Фабрис Баланш – френския картограф и експерт по Сирия, който сега работи за Вашингтонския институт за близкоизточна политика. Той говори за неразбирането във Франция по тези въпроси, но тя не е единствена. Пред Арон Лунд от Фондация „Карнеги” Баланш коментира: „Ентусиазирани от „Арабската пролет”, медиите отказаха да възприемат сирийския бунт като нещо различно от революциите в Тунис и Египет. Журналистите не разбираха сложната религиозна мозайка в Сирия. А може би не искаха да я разберат. Аз лично съм бил цензуриран много пъти.”

„Интелектуалците от сирийската опозиция, много от които живеят в изгнание от десетилетия, говореха по начин, сходен на този на иракската опозиция по време на американската инвазия през 2003 г. Някои от тях смесваха действителността с надеждите си за общество, освободено от религиозно разделение. Други – като „Мюсюлмански братя” – се опитаха да замъглят действителността, за да спечелят подкрепата на западните държави.”

През 2011-2012 г. преживяхме нещо като интелектуален маккартизъм по сирийската тема. Ако човек кажеше, че Асад няма да падне до три месеца, веднага биваше заподозрян, че сирийското правителство му плаща. При положение че френското Министерство на външните работи беше прегърнало каузата на сирийската опозиция, щеше да е проява на лош вкус да му се противоречи.”

Защитавайки каузата на сирийската и либийската опозиции и разрушавайки сирийската и либийската държави, Великобритания и Франция отвориха вратата пред „Ислямска държава” и тероризма в Европа. Западноевропейците отказаха да си признаят и да се поучат от предишните си грешки, затова не положиха кой знае какви усилия за изненадващо успешното „спиране на военните действия” в Сирия, което действа в момента и е почти изцяло заслуга на руснаците и американците. 

По отношение на политиката си спрямо Сирия Великобритания и Франция останаха близки до Саудитска Арабия и заливните монархии. Когато попитах един бивш преговарящ защо е така, той отговори ясно: „За пари. Искат саудитските договори.” След като Салах Абделсалам беше заловен, започнаха приказките за пропуските в сигурността, които са му позволили да избегне ареста за толкова дълъг период от време. Този въпрос всъщност не е толкова важен, защото терористичните атентати ще ги има, докато „Ислямска държава” е силна. За пореден път обилното медийно отразяване позволява на западните правителства да избягат от отговорност за много по-голям пропуск в сигурността, какъвто представлява тяхната катастрофална политика.

 

Източник: http://www.independent.co.uk/