Заместител на победата
Приемане на нова стратегия за борба с бунтовниците в Афганистан
http://www.foreignaffairs.com/articles/66189/bernard-finel/a-substitute-for-victory
от Бернард Финел – старши член и директор на отдела по изследователската дейност в организацията American Security Project
Миналото лято, докато администрацията на Обама обмисляше дали да увеличи американското военно присъствие в Афганистан, поддръжниците на идеята излагаха довод след довод, че за да се сломи афганистанската съпротива са нужни повече войници, а и повече време, за да може да се развие една успешна „популационно-центристка” борба с бунтовниците.
Тази модел за борба срещу бунтовниците е нова концепция, произтичаща от една особена интерпретация на американския опит в Ирак и основаваща се на почти забравени 50-годишни теории. Основната идея на популационно-центристката борба с бунтовниците е, че в общи линии самите бунтовници са втора грижа и че основната цел, която трябва да бъде постигната в страни като Афганистан, е да се установи легитимна държавност посредством предоставяне на необходимите стоки и услуги на населението. С други думи едно компетентно правителство би могло да се наложи над силите на бунтовниците като предостави всичко необходимо на местното население и така спечели неговата преданост.
Такова компетентно правителство обаче не е налице – отчасти поради пукнатини в сферата на сигурността – което води до подронване на легитимността, което пък е причина за увеличаване на активността на бунтовниците. По пътя на тази логика, сложният момент в популационно-центристката борба с бунтовниците е да се осигури достатъчно ниво на сигурност, въз основа на което да може да се развива едно отговорно правителство. Според много изтъкнати защитници на идеята за увеличаване на силите в Афганистан, сред които Джон Нагл от „Центъра за нова американска сигурност” и Майкъл Оханлън от института „Брукингс”, този подход представлява най-добрата възможност за „оправяне на нещата” в Афганистан веднъж и завинаги.
Критиците на споменатия подход изтъкват три негови слабости. Ако за източник на афганистанските проблеми се посочи лошото управление, тогава се пренебрегват други фактори, които стоят зад бунтовническата дейност – етническите вражди, идеологическите спорове и традиционните борби за надмощие. Второ, една теория, която се базира почти изцяло върху дадени фактори като липса на предоставяни от правителството стоки и услуги, а не върху действията на врага, изглежда противоречаща на военната история, според която истинските проблеми идват от действията и решенията на врага. Трето, критиците посочват, че популационно-центристката борба с бунтовниците изисква построяването на отговорни правителствени структури, гарантиране на икономически растеж и елиминиране на повсеместната корумпираност – цели, които почти никога не са постигани в течение на дългата печална история на международното развитие.
В крайна сметка президентът Обама реши да увеличи броя на силите в Афганистан, но в същото време заяви, че в рамките на 18 месеца ще започне да изтегля войските. Поддръжниците на популационно-центристката борба с бунтовниците спечелиха половината от исканото от тях: получиха увеличаването на броя на войниците, но не и нужното време за постигане на поставените цели.
След като получи допълнителен ресурс, но и скъсена времева рамка, генерал Стенли Маккристъл изглежда се е адаптирал. Вместо да се съсредоточи върху гарантиране на сигурността на населението с надеждата, че би могло да последва „гражданско надигане”, той е решил да напада и унищожава вражески бастиони. Наскоро проведената операция в Марджа – една сравнително оскъдно населена област със слаб икономически потенциал – бе неочаквана за популационно-центристка кампания. Но като се има предвид силата на бунтовниците в тази област, тя се оказа идеална мишена за един вражеско-центристки подход. По същия начин, обявената последваща операция в региона на Кандахар, където се намира друг бунтовнически бастион, също е вражеско-центристка програма.
Макар че много експерти в областта на борбата с бунтовниците гледат на вражеско-центристките кампании като на втори добър вариант, истината е че е по-вероятно чрез подобни действия да се постигне успех и да се покажат наяве силните страни на американската армия. Успешните кампании срещу бунтовниците обикновено са изрично вражеско-центристки и насочени към издирването и унищожаването на бунтовнически организационни структури. Тези кампании могат да проработят по един от два начина. Сили за борба с бунтовниците могат постепенно да потушат бунтовническата дейност ако успеят да ограничат значително придвижванията на населението. Именно по този начин наскоро правителството на Шри Ланка успя да помете „Тамилските тигри”. Този тип кампании обаче изискват готовност за жестоко отношение спрямо населението. Както поради етични, така и поради практически съображения Съединените щати не желаят да действат по този начин. Правенето на опити за променяне на светогледа на ръководителите на бунтовниците е по-обещаващо. Посредством систематични нападения срещу бастионите на бунтовниците дадена армия би могла да сломи бунтовническата бойна сила, да обърне в своя полза слуховете, че бунтовниците побеждават и в крайна сметка да принуди бунтовниците да се съгласят на компромисно решение. В този случай военната сила се превръща в инструмент.
Този подход е подходящ за Афганистан, защото конфликтът в Афганистан е много по-сложен от която и да било двустранна битка. Самото афганистанско правителство е скрепено със слаби връзки, а бунтовническите сили се състоят от три основни групи и навярно една дузина по-малки фракции. Което е още по-важно – разликата между поддръжниците на бунтовниците и поддръжниците на силите срещу бунтовниците е оформена въз основа на стотици чисто локални и исторически конфликти между селяните, местните елити, отделни фамилии и племена. Така, независимо от това кой ще „спечели”, новосформираното правителство ще бъде съставено от отделни личности и групи и от двете страни на сегашното разделение. В действителност става дума за афганистанска гражданска война и целта на Съединените щати би трябвало да е да поощри постигането на примирие между самите афганистанци и изтегляне на чужденците – терористите от „Ал-Кайда”, правителствени служители от Индия, Иран, Пакистан или Съединените щати.
Очертаната от Обама времева линия в съчетание с наличните трудности в постигането на икономическо развитие и добро правителствено управление в една от най-бедните и най-разкъсвана от войни държава на планетата прави постигането на американска „победа” по пътя на популационно-центристката стратегия за борба с бунтовниците е напълно невъзможна. От друга страна, една груба вражеско-центристка стратегия за борба с бунтовниците, елиминиране на бастионите на бунтовниците и намаляване на тяхната боеспособност би направила малко вероятно постигането на победа от страна на бунтовниците. Веднага щом и бунтовниците и силите на НАТО осъзнаят тази реалност те ще трябва да се спазарят за това какво ще се случи след това. От американска гледна точка, изискванията са минимални: поемане на ангажимент за изтласкване на „Ал-Кайда” извън границите на държавата и готовност за приемане на стандарт за гарантиране на минимални човешки права подобни на тези в Саудитска Арабия.
Употребяването на военна сила за постигане на договорено споразумение е в съответствие с начина на разрешаване на повечето конфликти в човешката история. Реалността е, че е налице заместител на победата. Наистина, в повечето войни крайната развръзка се крие някъде по средата между пълната победа и поражението. Подобни конфликти от тип „говори и се бий” могат да бъдат тотално обезкуражаващи. Но когато победата е непостижима и за двете страни или просто е твърде скъпа, основната пречка пред постигането на мира е именно отказът на която и от двете страни да приеме, че единственият възможен мир е компромисният.
За щастие Съединените щати държат силните карти в Афганистан. Но за да накара ръководителите на бунтовниците да се съгласят на компромисно решение Вашингтон ще трябва да оказва постоянен натиск върху позициите на бунтовниците. Това може да изглежда доста наподобяващо на мисиите от тип „намери и унищожи” от времето на Виетнамската война, но има една основна разлика: при мисиите от тип „намери и унищожи” силите за борба с бунтовниците, които се надяват да удържат своите територии, преднамерено се опитват да подмамят бунтовниците да атакуват. (Подобни мерки се прилагат в зони със завишено ниво на престъпност, за да се примамят престъпниците.) Логиката на вражеско-центристка кампания не е да се запази спечелената територия, а да се демонстрира, че бунтовниците също не могат да задържат спечелената от тях територия.
Вече има ясна пътека за приключване на войната в Афганистан – въпросът е дали политическите лидери могат да извлекат полза от успехите на бойното поле на Маккристъл. Ако Вашингтон съумее да превърне променящия се баланс на силите на бойното поле в стратегия за водене на преговори, в която се подчертава необходимостта на бунтовническите лидери да им бъде дадено нещо повече от възможност да захвърлят оръжията си, то Съединените щати биха могли да успеят в Афганистан по начин, който нито поддръжниците нито противниците на увеличаването на броя на силите в Афганистан са си представяли през миналата есен. За пръв път откакто силите на САЩ навлязоха в Афганистан през 2001 година е възможно да се очертае един последователен военнополитически план, който би могъл да донесе ако не пълна победа, то поне изход, който да е от полза за сигурността на САЩ.
